автор: severianin

Огледалата лъжат!
Всеки ден
в сребристата отсрещност се оглеждам.
И всеки ден застава срещу мен
един старик и мръщи бели вежди.

Но аз не съм това, което там
дублира сребърната амалгама,
не съм старикът белокос.
И знам –
дублираният образ е измама.

Какъв е този излинял перчем,
и тези бръчки, тези устни свити?
Е, има нещо вярно...
Да речем,
че е реалност болката в очите.

Но бялата брада е щрих лъжлив,
и са детайл неверен очилата.
Огледалата лъжат!
Аз съм жив
и в детската си възраст е душата!

И младите ми дни са още с мен,
и е кораво младото ми рамо
и въобще по пътя всеки ден
с жадуваната младост крачим двама.

В зениците ми зрелостта личи
и може би затуй съм малко тъжен.
Но нямам тези старчески очи.
Не вярвам в тях.
Огледалата лъжат!

В душата си, най-чистия кристал,
се вглеждам като в скъпо огледало.
Но няма там ни старец побелял,
ни старост безнадеждно побеляла.

Там аз съм все такъв, какъвто бях
и нямат власт годините над мене.

В душите си се вглеждайте без страх –
огледалата ни са под съмнение!