автор: ATOM

В празното на стаята си вписан,
светът си фантазира светлина;
слънцето е боднато с карфица
на празната му иначе стена -
грее му безсмислието, белким
порастнат възрастта му и мащаба.
Той се изтъпанчва на постелка
в доволство и се самосъзерцава.
Идват му прозрения редовно
и трупа умноти и благородства,
с малка, незначителна подробност,
че няма за какво да ги използва.
Само се кокори (медитира),
опитва да не мисли и не иска...
Тъй и не разбра, че се намира
на стъпка от постелката му Изходът.