автор: LinaTod

Обичаш думите, несретнико, нали?
В тях трябва да е мъжката ти сила!
Жените, казват, с ушите си обичали,
Така говори се - от думи се опиват...
Нали, несретнико, те точно ни събраха,
нали празнувахме със тях!
Нали те бяха топлата ни стряха –
наш свят, наш таен дом, наш грях...
Не искаш ли отново да разказваш
за майските липи и как расте тревата?...
Как именно желание желанието поражда
и как „обичам те” не търси никога отплата?
Нали те бива в думите, несретнико, нали?
Защо сега мълчиш? Какво те спира?
Не искаш да говориш с мен? Или
Не знаеш как ще реагирам?
Опитай. Разкажи ми как
докосваш устните ми с пръсти...
И как страхът престава да е страх,
когато съм до теб и те прегръщам.
И колко късно ти, несретникът, разбра
какво изгуби – чак когато аз си тръгнах.
Как тайният ни свят осиротя,
как всичко в пепел се превърна
и думите ни как осиротяха,
когато „ние” спря да има смисъл...
Как есенни листа сега валят
във есенна гора, от нас неритани...

Защо мълчиш? Защо не казваш нищо?
Нали във думите е твойта сила!
Ела и говори, недей въздиша!
Ела! Лъжи ме! Аз ще се опивам...