автор: PostScriptum

Жената на доцент Гочев беше станала рано и гювечът беше готов за фурната. Печенето му беше работа на бай Данчо фурнаджията. Вкусът, който докарваше бай Данчо, беше непостижим в домашни условия, та едва ли някой правеше това вкъщи.
Доцент Гочев слагаше вратовръзката си, когато жена му се обади.
– Гювечът е готов за бай Данчо, остави го като минаваш покрай фурната, на път ти е.
– На път ми е, но не мога, фурната не е отворена още.
– Как да не е отворена, минава осем – изви фалцет жената, като да се ядосваше на закъснението на бай Данчо.
– Осем и единадесет минути е – уточни Драганов, който не само работеше и живееше, но и мислеше по часовник.
– Единадесет, дванадесет, няма значение, важното е че минава осем и фурната трябва да е отворена – отвърна пак с фалцет жена му, която се вбесяваше от неговите минути и секунди.
– Трябва да е, ама не е – подразни се и Драганов – аз минавам всеки ден от там и знам, че не е отворена.
– Значи пак аз трябва да го мъкна тоя гювеч…
– Ти или майка ти, някоя от вас ще го занесе, на пет минути е, не е на другия край на София.
– Пак ли намесваш майка ми ?
– Не я намесвам, само си спомних, че и тя живее тук – не сдържа неприязънта си към тъщата Гочев.
– Толкова ли много искам от теб… – готова да заплаче, удари на чувство жена му.
Това му показа, че е по-добре да вземе гювеча, отколкото да навлезе в тресавището на безсмисления спор. А и всеки момент тъщата можеше да се покаже на вратата, даже той не изключваше тя да е отвън и да подслушва, за да се намеси точно когато и както трябва.
Когато се облeче, той взе гювеча под едната мишница, чантата в другата ръка и излезе.
Фурната, разбира се, беше затворена. Той би могъл да почака, но това изглеждаше толкова неопределено, след като в съзнанието му нямаше фиксиран час, че го отхвърли без дори да се замисля. Беше търпелив човек и можеше да чака колкото е необходимо, ако знаеше че това ще свърши точно в толкова и толкова. Точно поради това бележки от типа „Връщам се след десет минути”, оставени на заключена врата на някаква служба, го вбесяваха. Като изследовател той знаеше, че би могъл да почака десет минути пред такава бележка, допускайки че служителят току що е излязъл. Имаше обаче съмнението, даже беше сигурен, че този който е оставил бележката знае силата на нейната неопределеност и може да разтегне тези минути колкото му е необходимо, че дори и да ги превърне в часове.
Гочев пак взе гювеча под мишница, чантата в другата ръка и тръгна обратно към вкъщи. Остави гювеча на пейката пред блокчето, в което живееха, натисна настойчиво звънеца на домофона и зачака. Жена му се показа на минутата.
– Слез да си вземеш гювеча, провикна се Гочев, взе чантата си от пейката и тръгна по пътя си.
В първите минути усети удовлетворение от това, че даде урок на жена си за нейната писклива настойчивост. Малко по малко обаче започна да го завладява чувството на вина, даже в един момент си помисли да се върне и да й се извини. Гочев отхвърли тази мисъл в момента, в който му хрумна - беше почти сигурен, че тя вече плаче, а майка й я успокоява, картина която той нямаше сили да понесе.
В действителност Гочев беше добър човек. И твърде емоционален, но животът му някак си не следваше очакванията му, доколкото имаше такива.
Той пристигна на работа навреме и се зае с обичайните си неща. Работеше по един проект и имаше доста работа по стенда, който изграждаше. Обичаше да работи на машините в работилницата и предпочиташе някои детайли да прави сам. В края на работния ден реши да мине през лабораторията и работилницата, за да довърши нещо от вчера.
Два часа по-късно, когато реши да приключва, Гочев забеляза че е по потник. Даже не беше обърнал внимание кога е свалил ризата, беше летен ден и понеже беше сам в лабораторията, беше направил това машинално. Както и да е, реши да се облече и да си тръгва. Тръгна към лабораторията, но установи, че е заключена, беше дръпнал вратата без да вземе ключа със себе си. Значи всичко – пари, документи, че и ризата са заключени, проумя с нескрита тревога той. Върна се в работилницата, за да види дали пък не е оставил ключа там някъде. Не, нямаше никакъв ключ. Но пък откри, че там е чантата му, беше я взел със себе си заради чертежа. Това беше добре все пак, но ризата нямаше как да си вземе. Нямаше друг изход, освен да си тръгне по потник.
Още като излезе на улицата по потник и с чанта в ръка Гочев привлече погледите. Нито един не го подмина без да го огледа с интерес. Удивлението на хората в автобуса беше още по-голямо и те го изразяваха неприкрито като го оглеждаха продължително и с гримасите на лицето си изразяваха съжаление, макар че човекът им изглеждаше нормален.
Гочев достигна до блока си и най-сетне си отдъхна. Влезе във входа и тръгна по стълбите, нямаха асансьор. Веднага чу гласовете от горните площадки и се стъписа. Помисли си да тръгне обратно, да излезе навън и да чака да се приберат, но нали по улицата минаваха хора. А и разговорът на площадката можеше да продължи дълго, знае ли човек. Той продължи нагоре, достигна площадката на третия, техния етаж, където се бяха събрали на приказка, поздрави вежливо и без да поглежда никого натисна звънеца на собствената си врата.
Жена му отвори вратата и извика от учудване, а след като затвори го погледна уплашена - беше сигурна, че нещо лошо му се е случило. Тя нямаше търпение да разбере какво се е случило, а на него не му се разказваше. Когато все пак й разказа тя се смя от сърце, като се кръстеше. Засмя се и той като се видя отстрани, докато й разказваше.
– Седни да вечеряш – подкани го жена му – гювечът е чудесен.
Гочев повдигна вежди - дали не му натякваше заради сутринта. Или просто го съжали за идиотската ситуация, в която се беше оказал. Тя обаче го погледна толкова мило докато оставяше чинията с гювеч, че той се засрами от мислите си. Стана му жал за нея и изпита истински срам заради сутрешната история.
– Извинявай за сутринта – отрони той и седна на масата.
– И ти извинявай… – отговори жена му с този, добрия си глас, който го вълнуваше.
По-вкусен гювеч не беше ял, нищо че все бай Данчо ги печеше.