автор: erka

Как сънно се изнизва булевардът
с прозявка под рутинните ми стъпки,
а заливите му трептят пристанищно
със приливите на кафеен дъх
прегърнали във ръбчето на чашите
без или пък с лъжичка захар
едно настъпващо пробуждане,
а в цветните пуловери на утрото
след дълги уговорки за нощта,
сърца зачеват своите идни срещи,
но са свободни...
...а пък аз вървя
в ритмичността си програмирана от вчера
и пръстите И - белезници груби
пристягат китката на времето,
оставяйки два сини белега
с големината на монети...
...а искам да съм просто чаша,
макар и поочукана от употреба -
приют да съм за безпризорно ехо
преметнало така съвсем нехайно
пуловер с едра плетка във зелено,
а ти да бъдеш онзи вятър,
ухаещ на кафе и среща,
лудешки да се заиграваш
на криеница със работното ми време,
а щом се умориш да поприсядаш
в полите на безотговорното ми бягство
и после дълго да ми обясняваш,
как всъщност сме били съседи -
някога си, преди двадесет години
и как неволно си се влюбил в мене,
а аз...
...така внезапно съм заминала
и как по всичките си пътища
си душил като хрътка за парфюма ми...
...и точно днес
в задъхания ритъм,
в пулсиращото притеснение на ъгъла
си срещнал онзи аромат отминал
от младостта,
промъкваща си скришом
зад свъсения поглед на родител,
която скача безразсъдно от балкона,
за да се скрие зад ощърбения ъгъл
на близкия панелен блок,
където някой И е чукнал среща...
...искам, но не мога. Закъснявам.
Какво ще кажеш, за довечера?
На ъгъла, на който ме намери...