автор: Albatros

В зениците ти слитат небеса
и аз летя из тях без парашути.
Самец елен в поляните с роса –
събуждам в теб росистите кошути.

Не ти домъкнах златото в торби –
ще пукна гол пред портите на Рая.
Но в мен ехтят призивните тръби
на вечността – да бъда твой! – до края.

И вече няма кой да ме спаси,
и падам в твоите прекрасни примки –
презрамчици и шноли за коси,
притулни ластичета и сиджимки.

Не знам в какви въртопи ме въртя,
в какви протуберанси ме понесе,
но с теб сънувам птици – и цветя! –
макар да не живеем като в песен.

Когато подир слънчицето хлътна,
и мракът, щом надипли чер повой,
живей, Прекрасна! Свята и безсмъртна
Жена, с която този свят бе мой.