автор: boliarkabg

Аз на баба си й вярвах. Безпрекословно. Защото тя никога не увърташе и не ме лъжеше. Все едно надничаше в душата ми. Още едва запърхал в гърдите ми някакъв страшец, едва затуптяло леко сърчицето ми и ето я баба ми шепне: „Не бой се, това е така защото…” - без да ме лъже, без да ме успокоява. Обяснява ми като на голям човек. Не, че после дълго не мисля усамотена, но важното е, че става точно това, което е казала баба. Сама разбирам,че няма страшно. Едно нещо не можах да си обясня и тогава, в детството ми, и до ден днешен.
Когато почина внезапно чичо Цоню, наш съсед и близък, много се изплаших и разстроих. Беше различен човек. Хем се боях от него, хем ми беше много интересно когато отидех с баба у тях „на махала”. Той майстореше най-различни неща. Направил беше от дъсчици гимнастик, управляваше го с конци и този човек правеше най-различни гимнастики. Направил беше предачна машина на жена си - крачна. Подобно на шевна машина, но се преде на нея. Красива, изрисувал я цялата с цветя. Сам. Разни висулки, измайсторени от чичо Цоню неспирно се въртяха над печката, раздвижвани от топлия въздух. В неговия двор не се отглеждаха обикновените дебелички, розови прасенца. Неговите прасета бяха черни и това ми беше много интересно. Не смеех твърде да се доближа до тях защото винаги квичаха и се блъскаха, но успявах да ги зърна през дъските на оградата. Още какво ли не имаше там, а той винаги ме щипваше по бузката и ми даваше усмихнат под мустак по някое бонбонче.
Беше и ловджия. Ходеше на лов и винаги успешно. У тях имаше обработена лисича кожа с красива опашка и аз почтително минавах край нея, представях си хитрата Кумица Лисица. Беше ми мъчно, че са я убили, но пък си казвах, че може би е справедливо. Тя отвлича добричките кокошчици и яде малките зайчета, които на воля си играеха по двора.
Та и тази зима чичо Цоню излязъл на лов и не се завърнал целия ден. Към надвечер жена му извикала съседите разтревожена. Те пък събраха група и тръгнаха да го търсят. Снегът беше голям, до пояс почти, а той тръгнал към звезденското, там човек не минаваше. Намериха го жив, но премръзнал. Паднал всред нивята, не на себе си. Живя два-три дни и си отиде от Божия свят. Та тогава чух да казват старите: ”Божкеее, Божке, защо си отиват от този свят добрите и свястните?” Попитах баба защо, а тя само ме прегърна и рече „Мълчи, сега, мълчи”. За пръв път не ми отговори.
Така си и отиде тя, без да ми отговори само на този въпрос. През годините и аз все се питах „защо ?”. Дори когато изпратих и мъжа си от света пак не намерих този отговор. Защото и той беше добър човек, а си замина ей така, ненадейно и незаслужено.
Дали, ако баба беше намерила време да ми отговори, щях толкова да се чудя и да ме боли винаги когато от живота ми си отиде добър човек? Няма как да разбера.


Милка Маркова