автор: meiia

(нелюбовно стихотворение)

Той ме мрази, Богиньо, и с право!
Приковавах с пирони ръцете си.
Не копах камънаците здраво,
не опазих с остри думи сърцето.

Не отнех и на сития жаждата,
щом на гладния виеха дните
и опитваха с мъка тръни да раждат-
заможни с едното небе в очите.

Той ме мрази, Боже, за двама!
Ти не му ли разказваше всичко?!
Как Си криеше здравото рамо,
когато ми трябваше? И бях самичка.

Как ме вземаше после на длани,
поругана, догато се свличах,
ставах локва от зимата лани…
И обичах за нищо, всичко обичах.

Той ме мрази, Приятелю, пием,
да се слеем с живота мъгляво!
А в многото истини истината гние.
Гние даже и спасеното в ляво.

Той ме мрази, Богиньо, и зная,
че не съм му посока, не съм му.
Щом в очите му няма да се позная,
ти връщам всяко идващо съмнало.