автор: vorastak

На тридесет годишна възраст придобих специалност по ортопедия и травматология. Наложи ми се да напусна болницата, която на времето наричаха "Малкатка академия" и отидох на работа в родния ми град. Още нямах три месеца от придобиването ми на специалност, когато една сутрин ми изпратиха линейка, защото едно момче на 18 години катастрофирало
със собствения си мотор. Момчето не беше в тежко общо състояние, но катастрофата не беше лека, защото установих счупване на два поясни прешлена и елементарно счупване на костите на едната подбедрица. Това ме накара да му извърша солидна реанимация, защото тогава още нямаше анестезиолози - реаниматори и хирургът си правеше всичко сам. Аз винаги съм обсъждал с болния състоянието му, ако това състоянието му го е позволявало и заедно с Пеко решихме да започнем с леката операция на костите на подбедрицата. За по-малко от час операцията приключи. За мен, обаче, травмата беше голяма и за това назначих на Петко разни изследвания, както и проследявнане на отделената от него урина. За съжаление в следващите четгири часа той не отдели и капка урина. Това ме наведе на мисълта, че се касае за развиването на Кръш синдром, което е тгравматичен блокаж на функцията на бъбреците. Лекуваше се единдствено с екстракорпорална хемодиализа, а такава се правеше на едно единствено място в страната - в Окръжна болница София. Поисках да се свържа с шефа на отгделението д-р Емфеджиев, но него го нямаше. Свързах се със заместника му д-р Бочаров. Понеже беше петкък, той ми каза, че хемодиализа ще се прави чак в понтеделник, заради което да го закарам при тях в понеделнск сутрнинта.
Аз почти не мръднах от леглото на Петко три денонощия. Какво ли не му правих, дори и деблокаж на бъбреците, но Петко се влошаваше. Рано сутринта в понеделник го закарах в София, като аз бях неотлъчно до Петко. Обещаха ми, че на дугия ден ще му направят хемодиализа, но не знам защо я отложиха, дори не я правиха и Петко достигна до фаталния си кай. Изненадата дойде, когато при мен се появиха родителите на Петко. Те нямаха други деца, а и поради младостта си Петко не им беше оставил наследство. Казаха ми, че през цялото време Петко е произнасял моето име и е настоявал да го върнват при мен и да продължа аз лечението му. Дори последната дума, която е изрекъл е било моето име. Родителите му ми благодариха за грижите, които съм положил за сина им и ми предложиха да имл ходя на гости, понеже моето присъствие е щяло да намалява тревогата им от тежката загуба. Друг път не ми е изказвана благодарност за гледане и лчение на близък човек, особено при нстъпила смърт. Но вероятно съм бил щастлив хирург, защото няма оплакване против мен за причиняването на начия смърт! Аз не съм обръщал особено внимание от приказките изречени по мой адес. Мен са ме вълнували и ръкодводели добрите ми лечебни резултати. Много пъти съм казвал на моите студенти, лекари специализанти и на моити ученици, че не могат да очакват добри лчебнти резултати, ако не установят приятелски отношения с болните. Петко изрича катко последна дума моето име, но вече дълги години аз не мога и не желая да го забравя. В него съм се вглеждал винаги като в огледало и може би това ще продължи и в отвъдното.
Обръщам се с призив към моите млади колеги - да се борят до последно за технитеи пациенти, а българинът като общество да уважава своите лечители и спаснители! Много пациенти са споделяли с мен, че лекари са спасявалви живота хим, но като ги питах за имената на тези лекари, те ми отговаряха с учудване, дорни и досата - "Че от къде да го знам?" Българино, щом не си запомнил името на човекът, който те е дарил с втори живот, то зднаеш ли поне имената на своите родители?
А по отношение на чувствата на болния към теб, то най-често те са резултат на лична преценка. Знай, че някои ще говорят против теб ако си помогнал на човек, който те не обичат или дои мразят!
Когато отидох на работга в моя роден град в периметър от около 100 км. не е имало ортопед и моята работа беше високо оценена. За мен се е говорело като за големия доктор. Това е накаралро майката на един от кметовете на село от община да го помоли да го запознае с мен. Той решил въпроса, като заклал агне и поканил партийния секретар на общината, главнияа лекар на болницата и мен. По едно време той помоли за минутка внимание, защото майка му искала да се запознае с големия докткор. Влезе тя в стаята и вероятно веднага е познала партийния секретар и главния лекар, а към мен хвърли един недоверчив поглед. Все пак попита - "Кой е големия доктор?" Сина й ме посточи мен. Тя ме погледна рпазочорована и каза: "О-о-о, я си мислех, че ше вида некакъв солиден чиляк, а то било момченцеи!" Без да се ръкува с никой от нас се обърна кръгом, излезе и вече не се върна при гостите си! Тя за секунди си сне доверието от мен поради младостта ми! Аз не го приех трагично, но поне за минутки се засрамих от моята младодс! За това в пррофесията ми мен са ме ръководили добрите лечебни резулнтати и не са влияли върху отношенията ми към болния. И аз някои болни не скъм ги харесвал, но болестта си е болест, болният си е болен и лечението си е лречение. Правел съм всичко възможно той да не разбере това! Воийната между лекаря и пациента е пагубна и сигурен начин за ликвидиране на здравната помощ!