автор: lepidopteria

… Помня погледа в очите ти – една небивала страст, която струеше от блатистия им цвят и накъдрените ти от желание вежди. Помня още розовия профил на устните ти, леко отворени, и блясъка на посребрените ти слепоочия. Помня онзи миг, така, сякаш бе вчера и ме изпълват едни талази от странни вълни, едни
пружинки се разтягат в душата ми и пулсът ми става учестен, щом отново се отпуснат… Какво ли би се случило тогава, ако не бяхме спрели?! Нека ти разкажа!

… Тясното купе на колата се беше нагряло от знойната жега на деня и трудно се дишаше в него. Напрежението пъплеше по таблото, по прозорците, по кадифения салон на возилото и се стапяше в очите ми. Устните ми горяха. Твоята близост ме взривяваше и милиарди фотони поемаха дългия си път към теб. Полепваха по широките ти рамене, докосваха със светлинна скорост врата ти и оставяха невидими следи в очите ти. Сега светът се случваше в тази няма игра на погледи и в дългото чакане на нещо неземно, на нещо свръхчовешко и нещо вълшебно. Природата се бе вселила в телата ни, които тръпнеха от копнеж и страст, но които още не се бяха намерили.

Нямаше нужда от думи. Ръцете ми тръгнаха към твоите. Уловиха ги и похотливо ги придърпаха към мен. Имах нужда от тях навсякъде по тялото ми. Аз бях глината, ти беше майсторът, който щеше да ме превърне в изкуство. Устните ми се прилепиха в твоите. А ти като кръвожаден вампир налетя върху им. Разтвори кадифената им прегръдка и се впусна в дълго пътуване из недрата им. Брадата ти – тя леко побоцкваше, а после издраска сатенените стени на бузите ми. Тялото ми се изви под напора ти. Исках и бягах само в един миг. Сякаш ме обличаше с целувките си докато дрехите ми падаха. Съблечена съм, а то значи и истинска. Нямах сили да се боря с желанието си, нямах сили да се съпротивлявам на онова, което ме изгаряше като въглен и се предадох.

Студените ти пръсти познаха релефа на кожата ми, пребродиха пътищата на страстта ми и се заровиха в косите ми. Всеки миг беше равен на вечност, а всяка вечност се стопяваше в този миг. Богът на плътското, Кама, се беше вселил в твоето тяло и ме даряваше с огъня на своя съвършен апокалипсис. Сребърните ти страни се извиваха над мен като ефирен облак, който щеше да напои зажаднелите ми полета и да дари с благодатта си всеки скрит оазис в душата ми. Но преди това вятърът, както винаги, щеше да заиграе в простора и да довее онзи очакван миг, пълен с електричество, който да разшумоли тишината. И този вятър вече се рееше из косите ми, докосваше шията ми и като тайфун се спускаше от хълмовете към плодородната ми угар. Вече съществувах с дъха ти, възнасях се и припадах от ритъма му, унасях се и се огъвах ту от колебливите му, ту от настоятелни му пориви. Улавях горещината му и се любех с нея, после я търсех по тялото ти, за да й се отдам отново. Светът се въртеше в нас, без всъщност да съществува и се раждаше в онзи миг, когато умираха преструвките и бяхме по едемовски голи.

Аз ти поднесох ябълката, ти отхапа от нея.

Опозна ме.

Опознах те.

Сила. Исполинската ти осанка се люлееше на бедрата ми. Разтваряше, проникваше, овладяваше тъмните коридори на моето мълчание. Ноктите ми рисуваха върху гърба ти древни руни и изписваха първичната мантра на страстта. Исках те.

Мощ. Богът в теб се беше събудил и очакваше всеотдайната ми щедрост. Напрегнатото му излъчване се впиваше в душата ми, пресъхнала за вяра. Целувах тотема му и бях робиня на точно тази страст, с която той единствено можеше да ме препрати към безкрая на розовата вечер. Като пълновластен господар отмерено и точно той преценяваше моята надежда за изцеление и като галски вещер дозираше насладата, така че отровата да стане лекарство. И ме притежаваше.

Опиянение. Овладеният и монотонен ритъм, който споделяше едновременната наслада на земята и небето, точно в този миг, когато слънцето целуваше върховете на планините й, беше последван от набезите на тъмнината. Острите й и продължителни щрихи, запечатани върху платното на вечерта, откъсваха от лоното ми стонове на похотлива истинност, която ти връщах в замяна на хиляди червеникави ласки. Небето искреше в очите ми и се отразяваше върху страните на лицето ми. Влагата се просмукваше в пръстите ти и избуяваше като щавел в гърдите ти. Любехме се.

Екстаз. Коктейлът от звуци преливаше от купето и се разнасяше из нямото пространство наоколо. Ние с теб бяхме словото, което в този миг твореше безкрайната същност. Телата ни се преплитаха уморени и потни от вътрешната ни сигурност, че искаме още от всичко. Бяхме се слели в една супернова, която щеше да роди света на нашето проникновение. Зенитът на епическата ни реалност наближаваше. Безкраен низ от недовършени мисли и кратки жестове очертаваше траекториите на нашите орбити, които макар и слети сега щяха да се припокрият напълно.

Вулканът на Ерос бе в своя зенит и пулсираше в душата на моята йони. В този миг бях просто Рати, бях любовницата на бога в теб, бях повелителката на твоята страст, бях и копнеж, и мълчание, и пожар, и любов. В този миг се огънах по твоите извивки и бях първа, последна, единствена. Едновременно. В този миг се стопих в желанието на огнените капки любов, които заваляха над жарката ми пустиня.

Слънцето вече превали своя друм. Уморените ласки на дланите заспаха. Дрехите скриха отново онова, което небето бе видяло от висотата си и само то знаеше, че сме си поиграли на богове. Гримът ми отново беше изряден, прическата пригладена. Руменината отстъпваше място на естествения ми тен. Страстта се скри в лабиринта на вените ми. Ти се усмихна. Богът, който ме подчини и ме имаше, отново беше станал човек. Острата страст в очите ти се бе прецедила в топла доброта и се радваше скрито на своето величие…

Моторът бръмна. Напускахме своя малък Едем и се връщахме в битието.

„„„

И сега, когато пръстите ми докосват кадифени дамаски, в очите ми, в мислите ми, в душата ми отново се раждат тези картини, които не можахме да изживеем. Но нека да опитаме, нека да поиграем на една игра:

Аз съм Рати, бъди моят Кама!