Тя, приятелю, не чака -
просто духва през комина.
И оставя под чардака
празни чашите от вино.
Ти след нея куцаш вяло,
ровиш в старата си къща -
да откриеш нещо бяло
в потъмнялата си същност.
Попрехвърляш там във скрина
чувството на самота корава.
Тя, приятелю, замина...
Всъщност все си заминава.
Уж бе тука, а я няма...
Под език таиш горчиво,
че светът е бил измама
и без време си отива.
Тя не чака. Не, не чака.
Като майски дъжд изчезва.
Ти прегръщаш после мрака
и разбираш що е бездна.
Да, приятел - нищо ново.
И светът един и същ е.
Всяка обич търси повод
пак при обич да се връща.