автор: mihala

Понесени на крилата на вятъра, те летяха на воля... Притихнали и наредени в шпалир, белите пухкави облаци, им се любуваха, като не смееха да
продължат пътя си, та да не нарушат тази велика хармония. Отдавна бяха очаквали този парад,- Парад на невинното детство, извисено високо, високо... чак до подножието на мечтите. Но незнайно откъде, между белите пухкави облаци, се промъкна малко черно облаче. То се завъртя и понеже никой не му обърна достатъчно внимание, реши самостоятелно да се изяви, като се включи в илюминациите. А те изчезваха необезпокоявани, дори и от детските възгласи, триумфиращи на парада на своите хвърчила. Черното облаче наду бузки и като пое дълбоко дъх, се впусна в небивал танц. Дори и другите облачета бяха впечатлени от изпълнението му. В своя унес, облачето беше забравило, че не е поканено на парада на хвърчилата. То танцуваше и танцуваше... Така унесено, не усети кога, се сблъска с един голям бял облак. Това беше края на неговия триумф. Сълзи рукнаха от очите му. Вече не виждаше красивите детски хвърчила и радостните детски личица. Вода, като из ведро, заливаше щастливата поляна и по нея започваха да се оформят локвички, а в тях... О, в тях вече плуваха книжните параходчета на детските мечти...