Един ден бяхме седнали с Учителя Антарах на каменния пристан в предградията на Кайро и гледахме как рибарите, накацали по брега като същински пъстри ибиси мятаха своите такъми в изумрудените води на Нил.
От време на време се случваше някой от тях да извади над водата и да улови с плетено кепче сребролюспест нилски костур и под радостните възгласи на останалите да изпъчи самодоволно гърди. Възклицанията на рибарите бързо стихваха, за да продължат наум своите заклинания, магии, молитви и дори клетви към божества, природа и хлъзгавите обитатели на Бащата на всички реки. Тогава попитах, повлиян от хекатомбата на реката, взимана от хората:
- Учителю, рибите през голяма част от живота си плуват срещу течението. Трябва ли и ние хората да се борим с бързеите в живота си или да се оставим на потока му?
Учителя се засмя, вдъхна от нажежения, влажен въздух над реката и без да поглежда към мен започна:
- Край изворите на Нил живее племето луа. То разказва следната притча за рибата мбута или нилски костур. Великата река води началото си от огромно море, далече-далече на юг. Ние го наричаме Укереве, луа – Нянза, а европейците – Виктория. Водите му стремглаво изтичат от коритото, проправят си път през скали и прагове, и разбити на каймак потичат на север за да дадат началото на Бели Нил. Заради именно тези водопади, превръщащи потока в бяла пяна, хората са нарекли така притока. В езерото най-страшния хищник сред рибите е костура. Цар и повелител на езерото и праговете. Та веднъж между праговете се срещнали в реката два чернооки костура. Единият плувал по течението, а другият срещу него. „Хей, приятелю, защо се мъчиш да пребориш стихията. Отпусни се по течението и да заплуваме заедно надолу!”- изпърхал с хриле единия. „Не, приятелю, животът ни е даден за това – да се борим с препятствията и бързеите му. Ела ти с мен!”. Но двата нилски костура така и не се разбрали помежду си и всеки продължил по избрания път. Няколко километра по течението едната риба попаднала във водовъртежа, предшестващ един от големите прагове. Въпреки упоритата си борба по бързеите, костурът бил запратен с огромна сила и свирепост върху острите камъни десетки метри по-долу. Ударът пречупил гръбнака му и той агонизиращо се насочил към плитчините. А там жени от племето луа перяли дрехите си. Умиращата риба изплувала по гръб до краката на жената на вожда. А тя с благодарност към речните богове приела дарът им и го изчистила и осолила. По същото време нагоре по реката, в самото и начало, там, където се разкъсвал водния кожух и потичал на север, мъжът и заедно с други луа ловували. Самоувереният нилски костур, преборил се с шеметното течение плувал лениво близо до повърхността. Така и не разбрал кога копието на вожда го пронизало. Опитала се рибата да се скрие надолу, към дъното, но ловецът умело отпускал и навивал въжето в края на копието и накрая костура се предал.
Вечерта двата нилски костура, един до друг къкрели върху бавния огън в колибата на вожда и жена му.
- Учителю, - промълвих объркано – не разбрах поуката от историята.
Учителят Антарах се усмихна на недоумението ми и каза:
- В живота поуки няма. Началото и края са еднакви за всички хора. Само че всеки избира пътя, по който да върви между раждането и смъртта!