Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: anelim66
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13936

Онлайн са:
Анонимни: 446
ХуЛитери: 4
Всичко: 450

Онлайн сега:
:: coils
:: marathon
:: lubara
:: mariq-desislava

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2021 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031 

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПризраци
раздел: Избрано проза
автор: verysmallanimal

„Стъпалата тихо проскърцаха и в стаята нахлу студен въздух.”
Не. Мамка му, не! Как се пишат тези глупости? А ги пишат – хиляди романи, разкази и сценарии всяка година заливат пазара и яхнали милионните си тиражи хищно протягат ръце към вледененото от ужас сърце на читателя. А читателят...Читателят няма нищо против, харесва му някой да свири пицикато на опнатите му нерви. Идиоти. Хубаво, нека си пишат, нека си викат един-друг „Бау!”, нека се стряскат, когато тръбите в банята ръмжат, нека. Но защо аз? Пред очите ми е оня вампир от редакцията, Стефанов:
- Сезонът е такъв, разбираш ли – денят е къс, мрачен и студен, хората са подтиснати, заседяват се по къщите и прелистват стари страшни истории. А и Вси светии е след две седмици...С две думи, такова четиво ще се посрещне с радост от читателя.
- Абе да си го посрещат, майната им. Не мога да разбера, защо аз? – ядосан съм – Как ти хрумна, че мога да напиша нещо такова?
- Защото зная, че можеш, затова. Помниш ли оня разказ за таласъма? Харесаха го, бе! Много! И...Май е време да навлезеш в – как се казва – тъмната страна. Напоследък все едни такива, жизнерадостни ги пишеш...
Аха. Редакторски притеснения – на скъпия читател ще му омръзне да чете за обикновени хора с обикновени съдби. Ясно. И сега вампирът Стефанов е решил да ми изпие кръвчицата – знае, че изплащам оня заем, знае, че ми трябват пари...Гад!
Гад, но като те е заврял в ъгъла, няма мърдане.
Да пишеш за духове, вампири и тем подобни простотии в двустайна панелка, обитавана от мърмореща жена и пъпчиви тийнейджъри си е кауза пердута, затова съм тук, в старата къща на бабини. Отдавна никой не живее в нея и може би трябваше да я продам, но сърце не ми дава. Прекарах най-хубавите си години тук – от тригодишен, та до осми клас. Най-хубавите ли? Хм.
Оглеждам се – откак баба почина преди десет години нищо не е пипано. Пазарил съм една комшийка да идва от време на време – да позабърше прах, да проветри, ей такива неща. И срещу какво – срещу позволението ми да сади разни неща в градината. Такива са си тук – не щат пари, искат възможност да работят. Имат си мерни единици за успеха – декари земя и брой мотики. Ей на – опънала едни лехи – домати, пипер, тикви...Има ги същите в техния двор, ама все малко ѝ се виждат. Луди хора. Или не? Може пък да са по-нормални от нас, гражданите, дето ако искаш да ни направиш щастливи – дай ни една пачка пари, десетина боклука от сериите „черна” и „бяла” техника и едно лъскаво автомобилче. Толкоз. Светът отдавна нахлузи бетонна броня, загърби нивите и сега се изтяга по градинките с райграс, вперил очи към небето, а в ушите му пъхнати слушалки – да не би някой кос със пеенето си да смути електронната какофония. Над петстотин планети извън нашата система откриха, около земята обикаля цял щит от боклуци, изпаднали от ракети и спътници и аха – да посрещнем братята по разум. Пък тия селяни – зарили крака в пръстта – не можеш ги помръдна. Навремето, по колективизацията, дядо се закопал до шията в нивата и бая зор видели, докато го измъкнат, та да мине тракторът и да изравни синорите. Не си давал човекът земята и това е. Той така разправяше – банкеринът си е банкерин и в която и канцелария да го туриш, помирише ли парите, изправя гребена и очичките му светват. А на селякът като му резнеш корена увяхва като син бакълчец сред лято. Не знам защо, на всички граждани викаше „банкерин”. А пък как го казваше – аз така „лайно” не мога да кажа – такова отвращение влагаше в тая дума.
Майко мила – написал съм едно изречение и съм изпушил седем цигари. С това темпо и до нова година няма да се оправя с историята за призраците. А и кафето ми свърши. Намерих в долапа един пакет кафе на зърна и май ще трябва да смеля. Добре, ама единствената кафемелачка е една стара „цариградска” мелничка. Баба много си я обичаше – седне до печката и хрр, хрр – цял час можеше да върти, без да ѝ омръзне. Една част кафе, три части леблебия – това ѝ беше пропорцията. А за нас, децата, вареше само леблебия, ама не ни казваше и ние бяхме много горди, че пием кафе като големите. Будали. Виж, дядо – не признаваше никакви такива банкерски напитки. Сутрин, като тръгваше на работа в горското, напълни едно лимонадено шише с ракия, отреже две филии от оня, кръглия хляб и резен сланина, по-дебел от хляба и това му беше за деня. А, и люти чушки – ядеше ги като семки дядката и окото му не мигаше – като се върне от работа, докато чака манджата да стане, опукваше поне десетина – с още едно лимонадено шише. По челото му избиваха капки пот, та от време на време сваляше каскета и се бършеше с една голяма шарена кърпа. Обичах да се примъквам до него и да го врънкам за люта чушка.
- Недей чедо, ще ти пламне калпака – ще каже и ще ме плесне по гърба.
Чешит беше старецът. Сега го наричам стареца, ама тогава ми се виждаше като къща голям. Не че беше много висок, ама широк в раменете и много як. Виждал съм ги с вуйчо какви трупи мъкнеха и товареха на камионите – тогава не разбирах много, но сега като се замисля, не вярвам и аз да мога така. Нали съм книжен човек, банкерин...
Притъмнява вече, а аз още се мъдря над лаптопа и не мога да измисля нищо, с което да зарадвам оня бандит Стефанов. Написах за стълбите, дето скърцали и това беше. А тук дори няма стълби – къщата е едноетажна, повдигната на около метър над земята, а отдолу е избата. Сещам се за избата и устата ми се пълни със слюнка – там, освен буретата с вино и ракия и кацата със зеле, на една греда винаги висеше осолен свински бут. Да имаше сега едно парче – уха! Голяма работа беше тая изба – тъмна и хладна, към края на лятото пълна с дини, от които ние, глезанчовците, ядяхме само сърцето.
Избата, в която се криех, когато ми станеше мъчно за татко. Не ми беше много ясно какво е това Белене и защо моят баща е там, но усещах, че е нещо лошо. Като го прибраха в Белене ние с майка ми отидохме на село и останахме там, у бабини. Две години – много дълго време за едно дете. Две тъжни години, през които често намирах мама в плевника – седнала там, на една стара ракла и плаче. Отивах при нея да я утешавам, но накрая и двамата тихичко хлипахме, прегърнати в тъмното. После идваше дядо и уж ни се караше:
- Я не се халосвайте тук, ами се опретнете да му приготвите един колет на човека, ама-ха!
Тия колети – веднъж месечно – бяха все едни и същи. Вълнени гащи и фланели, шише ракия и буркан или два с една странна смес – мас и захар. Ракията била, казваше мама, за тия, дето проверявали колетите – един вид омилостивяване. Понякога татко получавал вълнените дрехи, понякога не, но за маста със захар казваше, че му спасила живота. Много по-късно веднъж си направих такова нещо – отвратително беше, но определено калорично.
Гладен съм и ставам да си направя сандвич. В кухнята нещо шумоли из кьошетата, дюшемето проскърцва под краката ми и си мисля, какви ли шумове всъщност издават духовете. Нощем, когато всичко е утихнало, всяко шумолене звучи малко страшно. Чудя се има ли мишки в къщата – толкова години никой не живее тук, не се отоплява зиме, но пък но пък в градината има разни неща за ядене и сигурно има тук-там миши гнезда. Докато дъвча сандвича ми хрумва, че би било хубаво да има един-два призрака в къщата. Хем да ме вдъхновят за разказ, хем за компания. Че като е сам човек все някакви шантави мисли му идват в главата. Мисли, на които денем не би им хрумнало да те навестят. Като за онова цигане, което се удави едно лято в реката и с което баба ни плашеше. Казваше, че духът на цигането гледал кой се къпе из вировете и нощем идвал да го щипе с големи конски клещи. Защо клещи, не знам, но помня, че известно време него лято не припарвахме до реката. А после и това мина.
Летата си имат едни призраци, зимите – други. Духовете на лятото пищят с птичи гласове, дрънкат с хлопките на козите и трополят като каруци по калдаръма. Зимните са по-тихи – сумтят и пускат пара през носовете си, като кравата, умислено преживяща в дама или изведнъж се сурват по покрива и тупват долу като малки преспи сняг. И в двата случая най-добре е да се завиеш през глава и да си тананикаш. Поне ние с братовчедите ми правехме така и помагаше – ей на, живи сме още. И докато у дома винаги можеш да се пъхнеш в леглото на мама и татко, където ни дух, ни дявол може да припари, то ходенето до нужника на двора си е изпитание. В такива случаи се загърбват всички дрязги, спукани топки и откраднати камиончета, роднинството излиза на преден план и винаги можеш да разчиташ, че докато трепериш от страх в клозета, някой трепери от страх пред вратата му. Два свята, два живота – денем се биехме, щипехме и ковладехме един друг, но през нощта действаше законът на дружество „Серяк” – както го бяхме кръстили. По едно време имахме и нещо като знаме, което чакащият отвън ползваше за разгонване на призраците, но после някой ни разказа как биковете в Испания налитали на размахани парчета плат. И понеже биковете имат рога – също като дяволите – решихме, че вместо знаме е по-добре да носим фенер. Страшните неща, които населяват нощта, се плашат от светлината и затова бяхме много щастливи, когато вуйчо сложи електрическа крушка в нужника. И не само ние – мама, баба и вуйна също приветстваха това модерно антивърколашко средство.
Трите жени в къщата, нали си бяха жени, все обсъждаха нещо, все вдигаха врява, както казваше дядо. Понякога, разтревожени от нещо или когато не бяха съгласни с плановете на мъжете, те ставаха много шумни и тогава на него му се налагаше да тропне с ръка по масата:
- Тихо! Когато небето гърми, жебите мълчат – то се знай, че ще вали!
И, въдворил ред и спокойствие, кимваше към шишето на масата:
- Марийо, я виж там...
Баба отиваше в избата да напълни шишето, а ние зяпахме с огромно уважение и малко страх владетелят на мъничкото ни царство, който с твърда ръка вкарваше живота в обичайното му русло.
Поглеждам снимките на стената – всички са там, дори и мен ме има на една – и ми се струва, че дядо ми намига. Намига ми както едно време, когато трябваше да ни заведе на бръснар и после в сладкарницата. Настаняваше ни да чакаме ред в бръснарницата, пъхваше ни в ръцете по един шекер-петел-на клечка и оставяше пари на бръснаря:
- Койчо, курдисай ги тия юнаци и каквото остане, дай го на Донка в сладкарницата, да им тури по една паста, че много са слушали тия дни.
После ни намигаше и изчезваше. Знаехме – съседната врата беше на кръчмата и там дядо, вуйчо и другите големи мъже говореха за някакви много важни работи, толкова важни, че малките деца не трябваше да ги слушат.
Нещо тупва отвън под прозореца и аз подскачам на стола. Следва боричкане и мяукане, което се отдалечава в тъмнината и отново е тихо. Толкова тихо, че чак страшно. Така тихо беше онази вечер, когато татко се върна от Белене. Отвори вратата и застана там, на прага – неподвижен, както всички, които бяхме в стаята. Сигурно е траяло миг, мисля си сега, но тогава ми се стори че светът е спрял да се върти и ще остане така завинаги. После се чу едно: „Господи!”, колелата на живота изскърцаха и той хукна така бързо напред, че свят да ти се завие.
Една от снимките на стената е правена на другия ден, след като баща ми се върна. Отслабнал, сух и почернял, с очи тъжни и страшни едновременно, той наистина прилича на призрак на тая снимка. Призрак, в чиято ръка се вкопчила мама, с най-широката усмивка на света. Казват, че хубавото е още по-хубаво, когато идва след лошото. Не знам, но на мама сякаш ѝ бяха направили магия – изчезна оная свита, мълчалива женица, изчезна заедно с вечната кафява забрадка и черната жилетка, а на нейно място се появи едно младо момиче със светнали очи и глас, в който се чуваха и вятър, и река, и птици. А пък аз...Аз още усещам оная прегръдка на силните загрубели ръце и миризмата на тютюн и път – така миришат бащите.
Мобилният звъни и ме изважда от унеса. Стефанов е, знам си. Поглеждам часовника – един след полунощ. Голям зор, ей!
- Здрасти, как е?
Не го обичам тоя бодряшки тон. И по това време, когато нормалните хора спят. Казвам му го, а той:
- Ми че ние нормални ли сме, бе?! Това да не ти е фабрика – от осем до пет и хайде у дома.
И след това въпросът, от който така се страхувам:
- Кажи сега, намери ли духове там, на село?
- Намерих, намерих. И духове, и призраци колкото щеш. Само че...Само че са си мои, лични призраци, не стават за плашене на отегчени читатели.
- Е, какво сега, не си се отказал, нали? – звучи разтревожено – какво ще предложим на хората?
- Не знам. Нека всеки извади собствените си призраци, май така е най-добре.
И затварям. Майната им на тия от редакцията – все някой ще им напише страшен разказ.


Публикувано от aurora на 09.04.2012 @ 09:50:52 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   verysmallanimal

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 11


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

30.07.2021 год. / 19:02:14 часа

добави твой текст
"Призраци" | Вход | 14 коментара (31 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Призраци
от boliarkabg на 09.04.2012 @ 10:29:50
(Профил | Изпрати бележка) http://boliarkabg.blogspot.com/2011/10/blog-post.html
Той така разправяше – банкеринът си е банкерин и в която и канцелария да го туриш, помирише ли парите, изправя гребена и очичките му светват. " -толкова добре и точно казано...

- Тихо! Когато небето гърми, жебите мълчат – то се знай, че ще вали"
-без думи...

А пък аз...Аз още усещам оная прегръдка на силните загрубели ръце и миризмата на тютюн и път – така миришат бащите."
- мъжки работи...чудесно,усещане за мъж!

Бъди жив и здрав-само това мога да кажа, няма си и нужда от друго!


Re: Призраци
от anonimapokrifoff на 09.04.2012 @ 10:30:04
(Профил | Изпрати бележка)
Чудесно връщане в детството, където страшното идва с мрака и бяга при изгрев. Ние пък си имахме един Черен човек - хем се молехме да не се покаже от близката гора, хем всъщност много ни се искаше да го зърнем. Такива ми ти спомени...


Re: Призраци
от galiakara на 09.04.2012 @ 13:28:11
(Профил | Изпрати бележка)
Прекрасен разказ, майсторе! Прочетох с огромно удоволствие! А какви спомени ми навя... не е за приказване... Здрав да си! Привет!


Re: Призраци
от kristi на 09.04.2012 @ 13:00:39
(Профил | Изпрати бележка)
Mili sa tezi prizraci i strahove ot vremeto, kogato detskite ni svetove vse kum edno 4isto nebe durpaha use6taneto ni za neizvestnoto.

Mnogo dokosva6t razkaz!


Re: Призраци
от lordly (lordly@mail.bg) на 09.04.2012 @ 12:44:19
(Профил | Изпрати бележка)
Това е суперско: "колелата на живота изскърцаха и той хукна така бързо напред, че свят да ти се завие.". Моите почитания!


Re: Призраци
от vladun (valdividenov@abv.bg) на 09.04.2012 @ 23:36:59
(Профил | Изпрати бележка)
Понеже окъснях в офиса, а трябва вече да си ходя, казах си - утре заран на спокойствие ще прочета с кафето...Къде ти - разказът ме грабна така, че два пъти го изчетох...
Не си банкерин ти, брат - жив писател, поет на селото и хуманист, колкото и клиширано да звучи..Ей, гордея се, че те познавам!


Re: Призраци
от zebaitel на 09.04.2012 @ 22:51:00
(Профил | Изпрати бележка)
Ех, Многомалкоживотинче, така си ги омешал тия призраци, че хем не стават за плашене на отегчени хора, хем за нас са повече от истински! Спукана ти е работата с редактора!
Браво ти, човеко!


Re: Призраци
от shtura_maimunka на 11.04.2012 @ 14:44:08
(Профил | Изпрати бележка) http://smile999.blog.bg/
И аз, като Владуню се гордея, но искам като него да те познавам!:P ...банкерино!


Re: Призраци
от val6ebnica на 12.04.2012 @ 12:29:58
(Профил | Изпрати бележка)

Иване, Иванчоо - знаеш ли, какво направих днес - сложих си фасула за обяд да се стопли и си викам, докато се стопли ще прочета разказа ти на един дъх. Повярвай ми дъхът беше много дълбок и манджата ми взе , че загоря. И сега ми дължиш един обяд. Нямам задни мисли, дори в момента се сещам - да вземеш да ни поканиш всичките тия дето те хвалим и да ни нагостиш един път. Какво ще кажеш? А!


Re: Призраци
от Vesan (proarh92@abv.bg) на 12.04.2012 @ 13:07:52
(Профил | Изпрати бележка)
Майстор си на словото и бъркаш надълбоко в душата, Иване. Събуди и моите скъпи призраци. Поклон с респект!


Re: Призраци
от petia_bozhilova на 12.04.2012 @ 23:21:07
(Профил | Изпрати бележка)
:)След такива разкази мъжете пият на екс, а жените плачат.
Само един въпрос, Разказвачо: какво е син бакълчец?
Поздрави и светли празници!


Re: Призраци
от skrej на 28.04.2012 @ 13:01:26
(Профил | Изпрати бележка)
Истинските призраци са злите хора.
Когато си живял с обичани хора дали ти обич, това е щастието.
Хубав разказ.:)


Re: Призраци
от lubara на 11.05.2012 @ 07:58:20
(Профил | Изпрати бележка) http://lubopnikolov.blogspot.com
Разказ, написан по човешки, майсторски и без претенции за оригиналност, от което често ми става байгън. С една дума, истински! Поздрави!


Re: Призраци
от mamontovo_dyrvo на 18.06.2012 @ 19:35:32
(Профил | Изпрати бележка)
Добре ,че го прочетох през деня! Та само по светло мислих върху него,а нощя не чувах сурванията от покрива. Браво момче!