автор: boliarkabg

Вървеше към гробището и дъх не й оставаше. Утрото беше стъклено хладно, ясно, ярко. Една и съща птица винаги пееше наблизо. Над гробището имаше голяма и млада борова гора. Кълвач чукаше върху стария бор, посаден кой знае кога върху съседния гроб.
Можеше да види коя година е било върху камъка му, но не я интересуваше. Важното беше,че като дойде на гроба кълвачът е тука. Хвърли бърз поглед, всичко си беше наред. Припали свещ, преля го, пощипна някоя тревица, пооправи вазата с натопените цветя и приседна. Не му кадеше гроба, не винаги, защото той приживе не обичаше тези миризми. Приседна и му заразказва. За дъщерята, за ежедневието, за някои познати, за живота в къщи. За фалшивите съболезнования, които получаваше непрекъснато и все още. „Знаеш ли, понякога ми се иска да й се обадя и да я поканя да дойде с мене тука.”. Усети, че той не й вярва, усмихна се тъжно и продължи: ”Вярно е, не се чуди. Зная, че ще ти е драго. На мене не ми пречи. На нея също ще й е добре. Няма да се крие и притеснява кой ще я види и да не я заваря тука. Само с нея може би ще мога честно да си поговоря за тебе. Да си кажа истините, които напират. Да говоря за тебе на глас…” . Спомни си, осъзна след погребението, че тази жена беше Тя. Цветята, които във въртележката на деня се забиха в очите й като тръни, всъщност бяха нейните. Тогава я заболя, ядоса се, после всичко отмина и се стопи в скръбта. „По-добре ще е с нея, поне те е обичала и тя, и е била искрена. Няма фалшиво да ми ахка и охка”. Той я гледаше леко усмихнат от мраморната плоча и като че ли невярващ. „Не е същото когато се случат такива неща, знаеш ли? Аз също не съм същата, оная, веселата, вярваща на всеки и във всичко. Ти ме промени и то за ден. Направи всичко, което не можа през целия ни живот, направи го за един ден.” Оглеждаше наоколо. Всичко беше така както той би го одобрил, всичко. За нейно успокоение. Може би и той вижда отнякъде, кой знае?!
„Бог да прости”-стресна я мъжки глас. Самотен мъж бързаше към гроба на близък човек и беше поздравил. Така се поздравяваха живите тука. Бавно стана. Слънцето се беше издигнало, напичаше. Пчелички, долетели от кошерите наблизо си жужаха около цъфналите цветя. „Значи и от тука събират? Давате нов живот, че и здраве”-помисли, погледна го, усмихна му се. Свещите догаряха, сбогува се на ум и тръгна надолу, към изхода, към другия свят. На живите. На тези, които мислят едно, а говорят друго и си въобразяват,че са вечни. Отсреща Балкана синееше, сняг искреше по най-високия му връх, долу в ниското зеленееше. Светът. Този свят.

Милка Маркова