автор: quisho

Според Кен бяхме по-щастливи като улични музиканти, защото свирехме каквото искаме – в зависимост от лъчите на слънцето (има или няма) и забиването на дъжда (от ляво или от дясно).
А в клуба трябва да свирим каквото трябва, което ужасно изнервя Джорджо и той само крещи с разваления си френски: „Кен, е фа? Е фа?” Защото Кен все забравя тъпия фа диез в началото на петолинието и свири както му дойде. Всъщност, Кен е с такива диоптри, че изобщо не разчита на нотите, а Джорджо хем го знае, хем се побърква. Явно крясъците му са отеквали доста над парижкия булевард, защото скоро чух, че наричат заведението ни „Кенефа”. Собственикът спомена, че ако дойде Фредерик Бегбеде и ни опише, клубът ще се прочуе и ще ни увеличи хонорара с десет процента. Не знам кой е Бегбеде, но дано по-скоро си домъкне задника тук, защото хазяинът онзи ден пак ми вдигна наема.