автор: anonimapokrifoff

Майка ми пееше в детството ми тази протяжна тракийска песен. Помня само началото и ми се струва, че краят беше щастлив. В моя текст логиката е друга. Дано да ми е простен опитът върху фолклора.

На бас се, холан, хванали
Стоян и турчин двамата –
да ядат агне печено,
да пият вино червено.
Който се първи напие,
най-милото да си изгуби:
турчин заложи кончето,
Стоян заложи булчето –
хубава бяла Калинка.
Три пъти слънце изгрява,
три пъти ничком залязва.
Стоян си вино изпива,
турчин си чаша надига
и под софра я излива.
Ех, че се Стоян понапи!
Тежка го дрямка налегна,
мътни си очи притвори,
сънят му снага пребори.
Турчин си дума Калинки:
„Калинке, бяла българко,
ти си на мене дарена –
Стоян си облог загуби.
Хайде със мене, невесто,
към мойте мермер сараи.”
Вървели, що са вървели,
стигнали гора зелена.
Турчин Калинки думаше:
„Калинке, бяла българко,
събличай бяло българско,
обличай черно кадънско!”
Кога се Стоян събуди,
мигом потърси Калинка –
Калинка, първо венчило.
Не си е найдал булчето,
най го е чула майка му,
тежки му думи изрекла:
„Проклето да е пиянство!
Турчин отведе Калинка:
на тебе – жена покорна,
на мене – млада отмяна.”
Стоян през гора вървеше,
с меден си кавал свиреше
и си Калинка викаше.
Стигнал е дърво високо,
под дърво – вода студена.
Стоян от извор отпива,
в клоните – златна авлига,
авлига пее, говори:
„Стояне, луда гидийо!
Оттука мина Калинка –
турчин си конче яздеше,
тя си след него вървеше.
В излак лице си миеше,
руси си коси решеше.
Съблече бяло българско,
облече черно кадънско.
Очи й сълзи ронеха,
където сълзи капнеха,
синя тинтява цъфтеше.
Моми си цвете беряха
и го на китки връзваха;
момци им китки крадяха
и си ги в пазва туряха.
Проклет да бъдеш, Стояне,
дето заложи Калинка –
хубава бяла българка.”
Стоян се върло засрами,
подмина гора зелена,
достигна мермер сараи.
Зад тежки порти ковани
под клонест чинар на сянка
черна ханъма седеше,
мъжко си дете люляше
и си му песен пееше.
Ех, че се Стоян провикна:
„Кадъно, черна ханъмо,
къде е мойта Калинка,
Калинка – бяла българка?”
Кадъна плаче, говори:
„Стояне, либе Стояне,
Стояне, първо венчило!
Аз не съм, севдо, ханъма,
ханъма, черна кадъна,
а твойто булче Калинка.
Ти си ме, либе, продало
със мъжка рожба под сърце,
със черна мъка на сърце.
Турчин е моят стопанин –
ни слънце иска, ни месец,
а черни ми очи хубави.
Когато с чехли похлопам,
сърце му лудо разхлопвам.
Ни мен ще турчин заложи,
ни мойто клето детенце.”
Ех, че се Стоян разлюти!
Влязъл е в мермер сараи
и там си турчин намери,
на турчин глава отряза.
Калинка дума Стояну:
„Стояне, първа изгоро!
Не тръгвам с тебе, Стояне,
в облог си мене загубил!
Турчин заложи кончето,
ти си заложи булчето!
Ще мина гора зелена,
до мойто село ще стигна,
пред мама и тате ще падна –
с тях ще си чедо отчувам!”
Стоян си глава наведе,
хем върви Стоян, хем плаче –
където сълзи капнеха,
разделно биле никнеше.
Стояновата майчица
до пусто огнище седеше,
горчиви сълзи ронеше
и син си люто кълнеше:
„Проклет да бъдеш, Стояне!
Където седнеш и станеш,
майчина клетва да чуваш,
очи ти в земя да гледат,
сърце ти сухо да съхне,
дето заложи Калинка,
Калинка бяла българка,
с мъжко детенце под сърце!”