автор: secret_rose

Не те живях понеже от доверие
поглъщаше последните ми думи;
заради правила или поверия,
или онази побесняла, чумава
съсухрена от жад любов човешка.
Не те живях, за да умра обичана
или за да изкупя свои грешки,
обиди, нараняване, отричане...
Живеех те, защото бе началото
на моето последно сътворение –
живителният дъх, зората, цялото.
Посоката. Отровата. Спасението.
И с ясното съзнание, че тази ми
живителна любов не е съдбовна,
че няма да е дом, деца опазени,
че е обречена, ранена, болна...
и няма от какво да оцелее.
Защото води не олтар, а помен.
Сега е ред и мен да ме живеят.
В щафетата след розовия корен.
И да предам нататък същината ни
(онази, от която се възкръсва).
А болката, копнежа ни, телата ни...
ще ги живеем заедно, на кръста
когато като теб сама остана -
крадец на истини, ограбен ничий.
Живях те, за да мога да прихвана
Зачатъка. И с Него да обичам.