автор: boliarkabg

Дълго тлееше залезът. Разхвърляше по целия запад жаравата си, докато я успокои и после я оставяше да догаря. Над заревото му постепенно се спускаше лилавата вечер, откъм гората полъхваше лека хладинка. Всички си отдъхваха от морния ден. Притаяваше.
Тогава от горния край на махалата трепетно се понасяха първите звуци на тромпета. Нерешително се издигаха нагоре, блъсваха се насреща в чуката, връщаха се обратно и потъваха под старите дървета. Затихващият ден се поспираше, уморените жевезличани се заслушваха.Клатеха глави, други се усмихваха или махваха с ръка и продължаваха шетнята из големите си дворове. Младият мъж седнал на прага, опрян в рамката на отворената врата затваряше очи и всичко потъваше в трепетните звуци. Старият орех над чешмата успокоено спускаше сенки. Тревите от ширналите се поляни над къщите зазвъняваха. Гората зашептяваше, а тромпета свиреше ли свиреше. Мелодията се носеше, влизаше неканена или чакана в сърцата. Говореше за любов, отдавна отминала или сегашна, за раздели и срещи, за радост и мъка. Усмивка и сълзи, трепет и спомени изтръгваше тромпета от сърцата на хората. Вечерта слизаше по-уморена от хората. Покриваше грижовно махалата. Отмалели присядаха да похапнат жевезличани и тихо си говореха - да не смутят тромпета. Когато всичко утихнеше и само медената лунна пита увиснеше на черното небе, последните трели потъваха в тревите. Поемаха ги щурците, нощните славеи и така до сутринта.
Отдавна мъжът с тромпета замина от махалата, запиля се към морето. Писа стихове, живя бурно като вълните, търси правдата по света. По пътя си срещна всякакво и всички, но не намери тази поляна, старата чешма и Жевезлика за да посвири с тромпета неумело, но от сърце. Така и напусна този свят с копнежа по онези летни вечери, по далечния роден край и старата си къщица в края на махалата….там, до поляните и тъмната дъбова гора.

Милка Маркова

Посвещавам на моя приятел, журналиста и поета Атанас Коев!