автор: riiva

9:00 ч. - Ранното юнско слънце приятно гали гърба ми.
Съчетавам пиенето на първото си сутрешно кафе и сърфирането във форума на bg - mamma със зяпане на бавно пъплещите човеци долу. Станала съм отдавна, но часът е неприлично късен за обичайния ми режим. С възмущение установявам, че не е достатъчно късен за неподозирано голяма част от човечеството. Взела съм този ден като отпуск и вяло прехвърлям темите, периодично мятайки възмутени погледи към поспаланковците долу. Разполагам с малко време да се надъхам с живителна сутрешна бодрост и стоманена решителност преди да се е събудил наследникът ми . Днес е денят на Плана с главно П. Да си призная надъхването не върви добре, най-вече заради суетенето на бабата. Час по час наднича в стаята да види спи ли още внучето. Еми, спи си, петък е. Нали трябва да е наспан и освежен за да щръкне в 6 часа сутринта в събота и неделя? Усилията на бабата най-после дават резултат, гневен писък разцепва заспалия ми мозък. Малкото ми слънчице се е събудило и държи целият свят да узнае за това. Влизам в стаята му и той замръзва изненадан насред врясъка. Не е очаквал мен, това е сигурно, диването някак знае, че днес е петък. Мием, събличаме пижамките, обличаме дрешките и точно в 10 часа вече е паркиран в столчето за хранене.
10:00 ч. - Безценното ми оказва яростна съпротива. Кого ли заблуждавам, наистина ли съм очаквала, че ще яде?! Пет минути след началото на "храненето" задъхана и препотена окончателно капитулирам. Choose your battles, казваше един колега, така че събирам остатъците от достойнството си и официално се оттеглям от полесражението. А там наистина се води битка, лъжици пълни с каша (сърцето ми потрепва при мисълта за цената на едно бурканче) прелитат към стената по бързо от изтребител. Оставям генерала да се забавлява още две минути, след което енергично го измъквам от столчето за преобличане и почистване на кухнята. За първи път днес.
11:00 ч. - Мечка страх - мен не страх. Вадя главното си оръжие и внимателно го поставям на пода в стаята. Определено предизвиквам интерес, зяпнал го е възхитено и ръчичките сърбят да го докопа. Не че не сме имали гърнета, ама това е ново, купено специално за денят Х. Иначе гърне като гърне, нищо особено, без играчки и украси. Възползвам се от все още силния интерес и бързо смъквам панталончето и памперс - гащите. Между другото тия памперс - гащи се оказаха осмото чудо на цивилизацията. Ловко го полагам в овалното гнездо и гордо се подготвям за незабавен резултат. Синът ми скача като ужилен и със скоростта на светлината се изнася зад шкафа. Мигновено осъзнавам грешката си. Нищо, следващия опит ще е с дрехи. Зарязвам гърнето и тръгвам към бунтовника да го обличам. Движението ми е изтълкувано погрешно и наследникът ми хуква да се вее по натура из апартамента. Ща не ща, хуквам след него.
12:00 ч. - Още се гоним. Започва да ми писва и вкарвам подкрепления. Със задружните усилия на бабата успяваме да преобуем и облечем синчето ми. Пак е време за ядене. Изтощена съм и зарязвам баба му да го храни сама. Чувам крясъци от кухнята, но окото ми не трепва. Аз трябва да прегрупирам силите.
15:00 ч. - Направили сме още три опита с гърнето. Има подобрение, седи, ама се стиска дяволчето, нарочно не върши нищо там. И двамата сме уморени. Дребния се е барикадирал зад дървеното конче - люлка и ме фиксира с един такъв подозрително-укоризнен поглед оттам. Обявявам временно примирие, бебето ще спинка.
18:00 ч. - Войната продължава, дали сме и жертви. Аз, де. Дребния е с непокътнат числен състав. Настанен удобно в гърнето, наследникът ми здраво стиска в ръцете си новичкия ми супермодерен свръхтехнологичен смартфон и настървено бомбардира със всички средства на мобилните комуникации знайни и незнайни мои приятели и познати. Е, какво пък, заради доброто старо време ще издържат един ден непрестанен тормоз от прозвънявания и обстоен снимков материал от раждането му до наши дни. До тук добре, обаче производство няма.
21:00 ч. - Отказвам се. Просвам морни телеса върху дивана и притварям очи. Все пак благоразумно съм си взела телефона, познатите и приятелите също имат нужда от почивка. Въобще кой е казал да се маха памперс на година и половина. Може след година, или две, а защо не и в първи клас? Ядосвам се на себе си, че не се сетих по-рано. Обаче тази част от мен, която не спира да е майка 24 часа в денонощието, 7 дена в седмицата не спира нещо да мърмори и ми пречи на спокойствието. Нещо, че било много тихо. Отварям очи. Отрочето стои пред мен и ме гледа. До носа ми достига специфична миризма. Добре познавам тази миризма и ужасно подозрение се загнездва в главата ми. Малкия улавя погледа ми и гордо тупайки по памперса, тържествено обявява:
- Мами, ако!