автор: traveller

Между нашите шумни мълчания и онези добри тишини
се събуди различно познание - кой бях аз и коя беше ти...
Бяхме сякаш в една надпревара - кой е нужен и кой - неразбран,
аз превърнах се в тихо признание - че когато те няма, съм ням.

Уж си нямаме място за срещи, снежни бури вилнеят над нас,
а пък станахме пристан за стихове – спират тук и остават без глас.
И да нямаме общи усмивки, ни събира еднаква тъга,
а когато се срещнем, утихваме и говори единствено тя -

тази плахо родена поезия, като плевел заплела ми дните,
украсена със твоите мисли, към небето си тихо излита.
Аз се спъвам, роден в непознатото и вината си кротко изпивам,
а във нашия пристан си знам щом изплача, как някой застива.

Да вървим, ние можем и днес да сме пристан за другите хора,
а когато сме двама е хубаво - и за точки дори като спорим.
Не, не тръгвай към себе си, спри... тишината когато говори,
протегни ми отвъдни ръце... а онази - с косата, да моли!