автор: lordly

И като й цъфна сливата насред двора, и като се разнесе едно пролетно ухание през отворените широко прозорци, и като изпълни всички кътчета, и на къщата и на свитата през цялата зима душа на Калинка.
Запретна ръкави милата, изкара на двора одяла, юргани и пътеки, изми прозорците, избърса праха от мебелите, турна на огъня копривена чорбица, пусна си кафенце и седна с цигарка на верандата. А на душата й едно топло, такова волно и нещо като че пърха, пърха – ще хвръкне.
Цялата минала година изкара Калинка до леглото на поболелият си баща, ама така и не се вдигна горкият, и малко след Игнажден си отиде. Отиде си и я остави сам-самичка на този свят. Майка й се беше споминала при раждането, та той й беше за всичко. Затуй й беше до сега тъй свито сърцето, но днес, цъфналата слива, този аромат, песните на птичките, разтвориха хватката на тъгата и го изпълваха с жажда за живот.
През комшулука някой засвири игрива песен с уста, та Калинка любопитна се надигна на пръсти. Съседът Марин, подпрял ръце на забитата в пръстта вила, гледаше накъм цъфналата в двора й слива и извиваше кръшната свирня. Калинка се сниши и пак приседна на стола, ама очите й останаха вперени през комшулука.
От есента не беше го виждала. Работеше и живееше в града, но си гледаше дворчето и постягаше къщицата на покойните си родители. Беше се женил, ама не случил. Добър беше, услужлив. Наесен той им нацепи и подреди дървата.
„Да му занеса кафе”, присети се Калинка и след малко беше с чашата при комшулука:
- Спри да си починеш, Бат Марине, я кафе съм ти направила!
Срамежливо свела глава, Калинка не пропусна да забележи къдравите му запотени коси, влажните му черни очи и онова място, до където беше разкопчана ризата му.
- Благодаря, Калинке, жива да си – пое той чашата, а пръстите му докоснаха нейните и ги изгориха, та топлината им прониза снагата й и се събра цялата в бузите.
- А-а-а, за нищо – успя само да промълви, врътна се и заситни към къщата, а погледа му спъваше крачката и изгаряше тила й.
До вечерта, каквото и да шеташе из къщата и двора, очите на Калинка все бяха оттатък комшулука. Вече се здрачаваше, кога седна до прозореца да вечеря, ама лъжицата току увисваше между купата и устата й. Изгря луна, светла и пълна, и като да стори пътека, ама точно през вратника, дето делеше двата двора. Не се усети Калинка, кога вече беше на пътеката и крепейки забулената с месал купичка мина през комшулука.
Луната скоро изтри пътеката през комшулука и погледна на селцето от зенита си, а там долу озарена от лъчите й грееше в прекрасната си белота, цъфналата слива.