автор: edena

За миг си спомням за лице,
оставено от времето без име
и нещо в мен потрепва наранено,
защото някога - кога ли беше всъщност? -
това лице за час бе моята вселена.

Случайна среща, на случайно място,
без връзка с минало, без шанс за бъдеще.

Учтива фраза, следвана от втора
и после разговор - не, сливане на интелекти! -
за час... във който взехме част от другия
и после всеки тръгна в своята посока...
но ще ми се поне да помнех това име!