автор: wildberry

Петър беше обикновено момче, доста беден, като повечето хора от тези региони, но честен. Лицето му беше придобило онзи тъмно-матов отенък от загара от слунцето - всеки ден, тъй като усилената му работа той вършеше на открито, ръцете му бяха груби.
Вкъщи той тайно четеше литература и романи, на слабата светлина от уличната лампа, и така до късно през нощта, когато умората надделееше и той заспиваше докато утрото не го разбудеше за следващия работен ден.


Яким имаше най-прекрасната кожа, която може да си представите. По-красива от тази на момичетата в квартала, от тази на момичетата, които ползваха кремове, хидратанти. Той никога не бе лишаван от нищо и за това усмивката не слизаше от устните му. Беше... природно умен, но не обичаше да си дава зор, защото винаги получаваше всичко на готово. Ако нямаше гадже просто изчакваше някое момиче от квартала да дойде и да го покани на кафе, те излизаха заедно, после започваха да прекарват вечерите гледайки филми и така докато не му дотегнеше от нея. И после следващата. Всички те бяха хубави момичета и Яким ги обичаше и ценеше. Но не беше привързан към тях. Не му беше необходимо. Веднъж почти изпита тази тръпка от влюбването като някакви пеперуди в стомаха, но беше толкова за кратко, че едва забеляза и после всичко продължи по старому.


Кольо беше лудия на квартала. По цял ден се разхождаше по улиците и говореше невероятни неща. Понякога дори крещеше. Когато беше по-спокоен просто говореше своите странни разсъждания пред витрините или направо отиваше и заговаряше някого. Местните го знаеха и донякъде му се радваха. Те запълваха своето време мислейки за Кольо. Как си днес, Кольо? Разкажи, Кольо? И той разказваше, за политиката, за жените, за колелата и колите. Въобще интересни неща разказваше Кольо, макар и малко чудати.


Тревор беше като тъмна сянка в квартала. Винаги се промъкваше в тъмното, покрай ъглите, покрай самите сводове на сградите, с бърза крачка, по улиците, с очи загледани дълбоко вътре в себе си, само за миг отбелязващи ставащото наоколо. Всъщност той не излизаше често и дори да го правеше никой почти не го забелязваше, той излизаше на работа, после се връщаше, но бързо и припряно, може би защото знаеше, че хората всъщност се плашат от него. "О, ако знеш как ме изплаши Тревор вчера.", можете да чуете магазинерката да разказва, "Просто се промъкна в магазина не знам кога и откъде, а аз наблюдавам и гледам, знаеш, и с този негов поглед.... Разказа ми за някакви екзотични птици, които бил наблюдавал в последната му екскурзия, потърси лятна риза, шарена, но нямаше неговия номер и просто изхвърча от магазина". "Просто така?", пита приятелката на магазинерката, а тя й отговаря "Просто така." и в ококорените й очи се чете желанието за една поредна клюка, която бързо да се разпрострни из квартала, нещо което магазинерките обичат.


Евдокия погледна замислено надолу към папките. Въобще всичко това беше една лъжа, но тя нямаше право да казва това, понякога вярваше в нея. Косата й беше жива и права, и много еластична и когато чувстваше несигурност просто я отмяташе назад, когато направи това се почувства по-добре. Слънцето изгряваше навън в прекрасната лятна утрин и всичко изглеждаше някак много уютно. Дори лъжите, в които не-вярваше, но тя щеше да научи, все още се учеше, имаше толкова много пред нея. Опитваше се да отгатне хората около нея, мислеше си, че така ще разбере по-добре себе си. Собствените си желания, които бяха толкова неприемливи, толкова тайни, може би приемливи някъде другаде. Имаше време и за това. Знаеше, че иска нещо различно и сякаш се опитваше да разпита в очите на хората, по улиците, в магазините, в трамвая, кое е това? Коя е тя? Може би възрастната жена от квартала, към петдесет и с къса, рошава и прошарена коса, която разхождаше всяка съботна сутрин кучето си, когато Евдокия отиваше до магазина. Погледите им се срещаха. Понякога Евдокия мислеше да навести тази жена. Да отиде в къщата й, беше съвсем наблизо, на същата улица, на която живееше от 2 години, да позвъни на звънеца й, и да правят лябов, нещо, за което Евдокия не смееше и да мечтае. Тя нямаше планове за бъдещето, не знаеше какво следва след това, но и не мислеше за тези неща, защото винаги й беше трудно, когато срещаше жената с кучето. Тя сякаш я гледаше подозрително, макар и с някакво одобрение, но Евдокия не искше хората да я подозират, и нямаше да отиде да позвъни на онази врата, а само се разхождаше в събота сутрин, за да разнесе умората от работата, гледаше прекрасните дървета, с техните кафяви назъбени стволове, ярката зеленина, може би някой път... после взимаше книга за четене и се затваряше в слънчевата си стая и се опитваше да разбере това. Клериънс, четеше Клериънс, "Общност и аспекти на различието". Понякога излизаше вечер с приятелки на кафе или да гледат някой немски филм в старото кино Одеон, там през витрините наблюдаваше странните хора, скупчени на ъгъла пред паметника на Граф Игнатиев. Те я безпокояха по някакъв начин и отблъскваха, след филма бързаше да се прибере и да продъжи да чете своята книга до следващата сутрин в понеделник, когато взимаше трамвая и тръгваше за работа, а жената с кучето не се виждаше никъде, колкото и да се взираше в минувачите по улиците.

Миранда премина бързо през тълпата проправяйки си път понякога с лакти, понякога потупвайки с длани стоящия пред нея, Николета я следваше по петите като леко се държеше за якето й, светлините на нощта, светлините от прожекторите на концерта осветяваха лицата им, те бяха щастливи, но Миранда нямаше нужда от това. Просто едно от нещата, които трябваше да направи, заради Николета. Просто една от книгите, които трябваше да прочете "Общност и аспекти на различието", направи го за 3 часа, преди да дойде Николета, която беше екзалтирана и нервна заради събитието. Миранда беше изморена, от четенето, от работния ден, от неспокойствието на Николета, но трябваше да прочете книгата, защото беше толкова модна и всички говореха за нея. Разбира се Николета не го беше направила, защото очакваше от нея да й разкаже с две думи за съдържанието и темите. Направи го по пътя към площада.

Това беше досадно, искаше да си погледне часовника или поне gsm-а, за да види колко е часът и дали скоро ще свърши концертът, но не искаше да обиди Николета, която се приготвя за концерта цели 2 седмици.

Беше късно, към два, когато се прибраха, направиха набързо снежанка и сандвичи за вечеря, малко коняк, малко целувки и прегръдка за лека нощ, чао, ще се видим утре, Николета си тръгна, а Миранда заспа изморена от безкрайния ден. Сутринта "будилникът" на gsm-а я събуди внезапно, малко грим, изгладената блуза, официалния панталон, неудобните обувки за работа, 15 минути, после тролеят и пак закъсня. Заизкачва се по стръмните стълби, опитвайки се да не мисли за "Аспектите на различието" и Клериънс, поздрави високия Роджър, който очевидно беше чел съвсем друго предната вечер. Вероятно "Позитивни модели на ежедневието" и сега беше убеден, че може да приложи всичко на практика, дори върху Миранда. Мирадна разбира се нямаше нищо против. "Как бих могла?" помисли си за миг, докато разглеждаше самодоволната усмивка на Роджър, който наистина беше доста интелигентен, но обичаше да чете такива странни четива, с които се чувстваше още по-висок и значим, и уверен сред другите. Роджър се изпъчи и изправи раменете си, с което изглеждаше дори много по-висок. "Сигурно в момента практикува позитивен модел Ном. 5," помисли си Мирадна и му се усмихна още веднъж. Докато минаваше през коридора забеляза в стаята отляво Яким, чиято бледорозова кожа отразяваше лъчите на слънцето. Яким не се обърна към нея, но лъчите на слънцето й казаха как предната вечер някое ново момиче от квартала го е заговорило на улицата и че той се чувства много щастлив от това. Когато стигна нейната стая се спря за момент до малкия прозорец и го отвори, беше прашно, отвън се чу Кольо, който разправяше някаква нова история на собственика на отсрещния магазин - доста мизерно магазинче, до което се стигаше с няколко метални стълби надолу към врата с метални решетки. Миранда се чудеше как собственикът кара такъв джип, а Кольо говореше много разпалено. Миранда беше объркана, не знаеше как да започне деня, когато през полуотворената врата забеляза Евдокия. Тя отметна назад перфектната си права коса, мислейки, че никой не я наблюдава. Миранда беше озадачена, Евдокия би могла да има всеки и дори заслужаваше това, но защо беше толкова упорита, дали и тя четеше тайно Клериънс или просто не го разбираше, така както Николета не го разбираше, "Но тя не си правеше и труда да го разбере", помисли си Миранда. Чудеше се как ли се държи Николета в работата си, дали и тя отмята назад косата си така, когато мисли, че никой не я наблюдава. "Едва ли," успокои се Миранда, "та тя е с къса коса." Изведнъж в коридора настъпи някакво движение и Миранда се сепна. Като с прожектори, погледът на Тревор я прониза. Евдокия едва забеляза неговото преминаване, вероятно защото все още мислеше за Клериънс и прочетеното, но Миранда усети, как Тревор разпозна нейното любопитство и това, че изучаваше навиците на жената в коридора. Искаше й се да извика "нямах предвид това" или направо "не си падям по нея", но беше малко късно, защото Тревор отмина, а сега вече на свой ред започна да се безпокои дали всъщност не търсеше в Евдокия нещо съвсем конкретно. Чувстваше неприятния допир на твърдите мигли и фондьотенът по лицето си, "Този ден няма да започне добре," бяха мислите й, когато включи компютъра под бюрото и излезе на балкона, докато стартира Windows-ът. В отсрещната къща, в ниското имаше ремонт, някакъв млад мъж с груби ръце вдигаше ужасен шум, Миранда взря към него. Работникът държеше доста голям чук и се опитваше да огъне стара ламарина, а сивкаво-избелялата тениска на гърба му имаше големи петна от пот. Беше почти отвратена, когато мъжът извърна лицето си към нея. Тъмните му очи се взряха продължително в Миранда, тя се почувства неудобно, но после забеляза, че спокойното му лице излъчва някаква неопределено мъдрост. В сянката на къщата отсреща, мъжът взе друг инструмент и продължи своята работа. Миранда стоя няколко минути така на балкона и после се върна в стаята...

"И така, да се залавяме за работа...", спомни си как учителят й по математика се подсмихваше пред класа. Нямаха часове по труд и творчесто, но пък и математиката си е творчество.