автор: anonimapokrifoff

- Гладен съм, моя прекрасна вечерна любов!
- Имаме само четвърт бял боб, неземни! Няма да го кисна и да му сменям водата – ще страдаме от газове, но пък ще сме погълнали много повече вещества.
- Не искам да се преуморяваш, пролет моя, моя бяла пролет. Наготви го утре. А сега ела до мен и ме прегърни. Душата ми е стон, душата ми е зов!
- Ти си мъжът, който разпалва желания. С теб не можем да бъдем добри познати – устни, които се пареха безпощадни...
- По телевизия, по телепатия – теб аз съм чакал. Ти си жената с белия шал. Ти си и с черния шал, който гледам безумен, и мрачната ми душа я терзае печал.
- Любимият за мене е благоуханна клонка, почиваща на моите гърди...
- С кобилка в колесница на фараон аз те сравнявам, любима.
- Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра?
- Колко си хубава, господи, колко си хубава!

- Сещаш ли се за бащината ми бяла, спретната къщурка, две липи отпред? Мама готвеше по цял казан боб.
- А нашата и тихият й двор с белоцветните вишни? Бях малко момиченце и подскачах под тях, захапала огромна филия с мас и шипков мармалад.
- Както си застанала, любима, и светлината пада в двете лъснати със залци празни чинии, а после се отразява в челото ти, си много красива. Аз искам да те помня все така...
- Ах, светлината – бяла пеперуда – от твоето лице политна като луда и моят разум, строг съдник довчера, забрави бавно всякаква заблуда.
- Вземи сърцето ми смутено, девойко нежна от Шираз – и Самарканд, и Бухара ще дам за бенката ти аз!

- Божество мое, мой Брат, нямаме никаква храна!
- Сипи ми пак безсмъртно вино! Ах, няма в бъдещия рай брега на Рокнабад да видя, цветята в утринния час.
- Свърши. Ракията – също. И няма бира, няма бирааа!
- Ругай ме или ме проклинай – пред теб ще спра на колена: нектар от устните ти капе – ще взема сладостта за нас!

- Скъпа, положението е много зле. И стани, стани, юнак балкански, не помага...
- В бедствието си извиках към бога и той ме чу. Подобен ще е той на дърво, покрай потоци посадено, и ще принася своя плод навреме...
- Безброй момичета са влюбени – ти си единствена сред тях.
- Елате, ветрове, и северни, и южни, повейте в моята градина – ще се разлеят ароматите и нека моят мил в градината да влезе, да вкуси сладките й плодове!

- От колко дни не сме яли, музо моя?
- Цяла седмица. Скоро е Великден – преди него се препоръчва тримирене.
- И все пак бих хапнал коричка хляб.
- Нямаме, великолепни. Ще ти замеся погача. То пък и мая няма. Тогава ще ти изпържа мекички. Не, не е останала и капка олио. Ще изпека содена питка. Обаче как, нали ни спряха тока! Ще я сложа на балкона – мартенското слънце и южният вятър ще ни бъдат вместо фурна с вентилатор. Ще стане твърдичка, но ние и зъби нямаме, че да ги счупим...
- Не мога толкова да чакам, захарче! Сложи водичка и забъркай кашичка.
- Добре... Скъпиии! Брашното е свършило.

- Представяш ли си, мой сладък и любим звяр, какво щеше да бъде, ако вместо по 30 книги бяхме прочели по 100?
- Ние сме се радвали на есенцията, цветенце, и живяхме в най-добрия от всички светове.
- Чувала съм, че освен поезия имало и проза. И нещо много обемисто, което наричали роман.
- Ти знаеш какво е това, малка моя: красив роман е любовта.
- Много съм гладничка, прелъстителю, скъпо мое същество!
- Иска ми се да мога да възкликна като Хафез:
Край на постите! Бият разтуптени гърди.
Кипна виното. Искай смело, както преди!
- Ах, творчеството му е с дълбок философски подтекст, изпълнено с неочаквани метафори и полутонове – не с викове, а с шепот. Но на мен ми иде да крещя!

- Доволна съм, кроасанче, че с теб винаги сме били в хармония и единомислие. Останахме принципни и не взехме наематели за двете къщи в „Драгалевци” и за мезонета в „Лозенец”...
- Нима бих допуснал, пандишпанче, селяци да съсипят любимите ти кристални сервизи на „Бохемия”? Да се хранят цървули в майсенския порцелан и да оставят грозни петна по сребърните прибори? Да тъпчат скъпите персийски килими, за всеки от които е ослепявала по една 16-годишна девойка, докато го изтъче? Някоя мърла да облече пеньоара ти от синьо китайско кадифе, естествена коприна, и да се оглежда в бароковото венецианско огледало? А в това време нерезът й да е вирнал обутите си в терлици крака върху резбованата маса от орехов масив, пльоснал неграмотния си задник на плюшеното канапе в стил ампир?
- И да ми опушват с долнокачествените си цигари гипсовите орнаменти по тавана, както и плетените на една кука покривчици на мама?
- Никога, съвършена, никога!
- Благодаря ти, скъпи! Напоследък си мисля какво ли става с вилата ни в Бистрица – толкова е просторна, но ние сме волеви и разсъдливи хора – затова живеем в боксониерата в „Обеля”.
- Аз пък се тревожа за мерцедеса ес класа, паркиран в селското ни имение. Сещам се и за пустеещото ни четириетажно жилище във Варна, както и за яхтата, която сигурно е ръждясала... Страхувам се, че могат да ни ограбят.
- Не бъди мнителен, патенце – родната полиция ни пази!

- Уникален мой, добре че оставихме ценностите си в банката. Помниш ли платинената огърлица на „Картие” – не онази със сапфирите или другата с рубините, а с огромните диаманти от Южна Африка? Горките негри, не са се трепали напразно – тя ми е по-мила и от очите!
- А моят златен ролекс? Щастлив съм, че те послушах за него – бях залитнал по някакъв си модерен „Юлис Нардин”...
- Любими, дали да не изтеглим малко пари и да си купим храна?
- Чаровна, не забравяй, че не сме от тези, които си пипат спестяванията. Сега сме само на 85, но нима не мислиш за старините, които ще ни споходят след някакви си 20 години? Господи, зеленоок Боже мой, прости ни, че в последно време говорим за груби материални неща, но пак ще се върнем към поезията.

- Изневерявал ли си ми, моя любов?
- Възкръсват бавно в морна памет случайно срещнати жени... Не мога да те лъжа. Тя носеше руса перука с цвят на слама, лицето й беше наклепано с руж и пудра, а като си слагаше червило, правеше си голяма червена уста, вратът й беше целият сбръчкан, но имаше задник на младо момиче и краката й бяха жестоки.
- Но това е на Буковски, мило!
- Да, но аз поставям пълния член, където трябва – нещо, което не може да се каже за българския превод на „Любовта е куче от Ада”. Помня, когато те попитах дали косата ти е естествено червена, а ти си свали кюлотите и ми доказа, че да.
- Отново Буковски, слънце! Може и на теб да се е случило, но не съм била аз, защото винаги съм била шатенка.
- И все пак се завърнах при моята женичка.
- Да, защото от всичките земни пристанища само в моето има спасение.

- Изневерявала ли си ми, вярна моя?
- Случи се, единствени. Всъщност той беше ужасен. Казах му: „Ти си бил звяр. Този голям бял корем и тези космати крака. Никога не си режеш ноктите, ръцете ти са като лапи на тлъст котарак, носът ти е червен, а по-големи топки от твоите не съм виждала никога.”
- Но и това е Буковски, любима! Благодаря ти, че ми отговаряш подобаващо.

- Съкровище, децата наистина не са от теб.
- Ще ти бъда признателен до гроб за това, непорочна! Цял живот се измъчвам от угризения, че съм ти направил такива неблагодарни деца!
- Не си ти, сърце мое, а оня с огромните нокти на краката. Но защо ли пък аз ти родих такива неблагодарни деца? Не са се обаждали от двайсет години...
- Не страдай, душо възвишена, но защо все пак трябваше да ми родиш толкова неблагодарни деца?!

- Безценни, сънувах, че съм на ски слалом. Убедена съм, че тук имаме разделно писане, и мога да го докажа с „Нов правописен речник на българския език” на БАН, издателство „Хейзъл”, 2002 г.
- Права си, мила – много добре помня приложение 17 на 1067-а страница: „Списък на думи с разделно писане”. И какво?
- Все пак много ми се искаше да ти го покажа, но ще загубя съзнание, ако стана от леглото. Та спускам се аз, а наоколо – печени пилета. И имат не бутчета, не дори и бутове, а направо бутища. С препечена златиста коричка. Сякаш залезът, бронзов и жарък южен юноша, е оставил отпечатъка си по тях, а те копнеят да бъдат отхапани и да се стопят в устата. Извини ме за грубия натурализъм, тъй далечен на ефирната поезия, но аз просто си мисля, че това си беше направо небесна храна, със сигурност по-вкусна от манна.
- Невъзможно е да управляваш сънищата си, самодиво моя. В нашето състояние е естествено да получаваме и халюцинации, но ние ще преодолеем и тази трудност, защото човек – това звучи гордо.
- Човекът е човек, когато е напът, а ние не можем да стигнем и до тоалетната. Да не униваме, любими!

- Властелине на чувствата ми, ти си мъжествен като телешки бифтек!
- Кралице на сърцето ми, а ти си сочна като свинска вратна пържола!
- Ангелче, май се принизяваме.
- Така е, богиньо – духовното винаги е било наш приоритет и ще си остане такъв.
- И все пак, ако някой от нас можеше да върви, щеше да получи пенсиите.
- Забрави ли, любов, че преди седмица решихме да не ги харчим, а да ги внасяме в банката?
- Прав си, паметливи мой. Нещо съм станала безсрамно разточителна.
- Не бива да пропускаш факта, наивна моя, че аз вече не управлявам културата на тази държавица, а ти – образованието й. Ех, ако беше някоя друга, по-богата страна, сега нямаше да късаме от залъка си за собствен самолет и колибка на Бахамите от поне 200 квадрата...

- Дочетена е, свърши вече на дните книгата комай!
Смехът на виното угасна, тъй както гасне месец май.
О, птица младост, за какво ли от нас отлитна толкоз бързо,
навела поглед към цветята, към мойто щастие... И край.
- Мой покровител, мой стълб, щом рецитираш Хайям, значи си много зле. Спомних си, че в казармата си служил като радист. Ще можеш ли да протегнеш ръка и да чукаш по стената? С помощта на морза ще предадеш на съседите, че умираме от глад.
- Няма да стане, вълшебна – те не знаят българската, а какво остава за морзовата азбука: изясних си това в един от малкото случаи, в които направих непростим компромис с достойнството си, за да разговарям с тях, обикновените простаци. Абсолютни илитерати!
- Знаеш ли, любими? Престанах да се напишквам още преди седмица. Мисля, че се обезводняваме. Щом събереш сили, донеси вода и на мен.

- Боя се, палавнице, че ако сега започна да пиша, може да изтърва втората запетая, ограждаща подчиненото изречение, което разделя главното.
- Аз пък, хубавецо, не мога да си спомня дали се пише запетая пред въпросителния съюз „как”, когато след него има подчинено допълнително...

- Откога не сме яли, божествена моя?
- От 83 дни.
- А тъпите учени твърдят, че човек можел да издържи само 40.
- Умнико! Та ние сме за книгата на гинес! Господи, не мога да се сетя къде са главните букви!
- Вземи „Правопис и пунктуация на българския език. Основни правила” – БАН, 2011г., издателство „Просвета”(основано през 1945 г.). Страница 51 – морфологична употреба на главни букви; страница 61 – синтактична употреба на главни букви, а стилистичната е на 62-ра.
- Не мога дори да мръдна, любов...

- Чуваш ли ме, тръпчива слабост моя? Спиш ли, скъпи?
- Не, сладък грях. Не спя.
- Днес е 92-рият ден. Ако регистрират рекорда ни, ще вземем 15 000 долара или евро, не помня вече. И ще ядем.
- Някой все пак трябва да научи за него, но не виждам как ще стане.
- Ако единият от нас умре, постепенно миризмата ще стигне до съседите и те ще разбият вратата. И какво ще правя аз после с цели 15 000 долара или евро? С кого ще чета поезия? Но ти разбираш ли езика на тая пустота велика, на тая чемерна тъга?
- Може да се случи първо с теб. Любима, не умирай! Чуй думите, които на устните ми парят...
- Мой Артемидорос, най-скъп от всички на тази земя и на небето...
- Не плачи, ангел мой! За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла. Ако и двамата умрем, тогава онези неблагодарни деца ще наследят с 15 000 долара или евро по-малко. Представи си само физиономиите им, щом разберат! Ха-ха-ха-хъх-ъъх!
- Но ти май умря, принце на мечтите ми! Как можа да ме поставиш в такова положение? Та аз дори не знам дали ми е останал поне един жив ухажор, а трябва да си търся гадже. От непрогледната раздяла, от твоята далечина – и моята душа смутена, и мойто тяло изгоря. Това е толкова трагично, толкова незбежно, че чак е смешно, смешно, смешно: ха-ха-ха-хъх-ъъх!