автор: severianin

Ти винаги си удрял подло в гръб
– навярно просто иначе не можеш –
с отровен шип, с отровен режещ ръб
на острата стрела или на ножа.

Наричат те Живот и Битие,
наричат те Съдба и Орис тъмна,
а подлото на подлостта ти е
засадата в часа преди да съмне;

на примката ти давещия клуп,
потайността на вълчите ти ями,
на злобата ти всеки удар груб,
меда горчив на вечните измами

и змийския клеветнически зъб,
и на анчара пагубната сянка...
Ти винаги си ме нападал в гръб,
издебвал си ме като пепелянка,

но бих приел и нож, и клуп, и бяс,
измамите, стрелите от засада,
предателствата в предразсветен час,
въртопите ти, яростните клади...

...защото аз съм лъган, бит, горен
и нося белези по свойка кожа.
Ти подло, мой Живот, воюваш с мен,
но подлото не е в стрелата, в ножа,

не е в дълбоките води без брод,
не е дори и в примката сурова –
съзирам подлостта ти, мой Живот,
в отровата.
Най-сладката отрова...