автор: BadApple

Къде сте поети
и разказвачи
и творци
и драскачи
и слепци
когато майката ни се ражда наново
раздвижила туловището неземно
натежало от кръв и олово?

И в песента ѝ безока тупти
страшната дан на съдбата –
тъй, както въздухът трепти
с крачките слепи на маранята
а песове дъвчат жежко, с охота
плътта ни от огън и спечена кал –
тъй, както червей гризе лоното
на живота без никаква жал.

Къде сте, когато ноктите рисуват
алени фигури по стените ни
и дори боговете отгоре псуват
и срам разяжда гнетните им очи
а стената на Вавилона виси и виси
хищна и грозна в своята отрова
побрала в месестите си дебели стени
хилядолетната човешка прокоба?

Търсех ви из улиците на сивите градове
из олющените стени на сто домове
из изгнилите треви на хиляда лесове
из смълчаните трели на милион гласове –
и нищо, нищо не намерих.
Когато майката ни се ражда наново
надигнала алчните си ръце
мислите ви превърнаха се във олово
и в кръв тънат хилавите ви нозе
по които страха победоносен се катери.