автор: nikoi

Не може да е повече от гръм
във глухите уши на небесата.
Не мога да я облека във "съм",
защото съм си страшно непозната.

Не мога да раздавам. Не е хляб,
не бухва, а горчи. Не се изпича.
И ангелът й никак не е слаб:
на моя ангел никак не прилича.

Не мога да я скрия от света-
разпръсва се като прашец и пада,
но късам неопрашени цветя-
хербарийно из вазите им страдам.

Не мога и да я изобразя:
не стигат цветовете, и са строги.
По мен досадно музите пълзят:
обезкрилени, охлювно двуроги.

Не мога с никой да я споделя:
тя не е моя, но не е и чужда.
Продрасква в мен виновно. И боля,
когато сутрин с писък ме събужда.

Не я преглъщам - тя е игленик
с ръждясали игли. А аз не шия.
Тежи като неслучен детски вик:
от себе си не мога да я скрия.

Любов ли е - не искам да я знам,
но ще я влача като ревматизъм.
И някой ден ще я замъкна Там.
Там, откъдето, казват, произлиза.

А днес е неудобна като ръб,
от който просто няма как да скоча.
Убива ми. И аз и имам зъб,
защото е до хаос безпосочна.