автор: ivalex

Помниш ли коя съм,
и къде ме ти заключи?
Да те чупя,
и да те отричам ме научи.
Да не вярвам,
никого да не обичам.

Помниш ли, че стая съм такава
без таван и със мазилка стара.
С два прозореца душа от скръбен вятър.
С две пердета мокри под чадърен театър.

А душата там във ваза съм прибрала
простичка и мраморна и тихо бяла.
Ако се намери някой леко даже
да я бутне и без глас да каже:

Подарена е, но вече е освободена.

Песъчинките в косите ми ще литнат
дните наново с тях напред ще тръгнат.

Ала гробищата са безмерно тихи
те сънуват стъпки на любими
и рисуват в щрихи.
Те чертаят рими,
и се лутат невидими.

Погледа ти пазят от коприна.
И косите летни в бяла зима.

Помниш ли коя съм
аз не зная.
Чакам да се срещна със безкрая
и да го попитам неродена
стих ли съм, жена ли съм или съм отразена.
В криво огледало потопена
пътя ми завършва там, където и зачена.
Да те мразя зная.
Мога и да те отричам.
Да те счупя,
аз съм тази натрошена.
Ала как да спра, да спра да те обичам?