автор: tzvetcomarinov

На другата сутрин, доктор Елизабет Нютън се появи по обичайното време в лабораторията. Професорът много искаше да разговарят за вчерашния случай, а не знаеше как да подхване темата. Веднага след станалото нямаше как, тя беше
тогава прекалено възбудена, за да каже каквото и да е полезно и свястно, освен да сподели емоциите. Брукс човешки и професионално го вълнуваше, какво е подтикнало "Новият" към неочакваната постъпка и затова много разчиташе на нейните женски и медицински виждания по въпроса.
"Дали наистина е толкова неочаквано? - запита се ученият достатъчно сериозно. - Увлечени от желанието да видим успешно развит живот, направили сме пропуски". Нима още от мига на своето "раждане", изкуственият човек не започна да проявява и капризите на своето развитие. Макар тия сравнения да се правеха с обикновено родените деца. Професорът в последно време без самоцелно да се стремеше към това, започна да изхвърля от своя речник думата "биологично" за всичко дето се случваше покрай "Новото". Създаден от изкуствен белтък, "роден" в напълно изкуствена среда, малчуганът дойде на бял свят благодарение на потвърден експеримент. От самото начало започна да приема храна като своите естествени братя, но се отличаваше и в много от белезите по техния път на развитие. Неговият физически ръст и натрупването на сили нямаха аналог в медицината, нито по-свястно и логично обяснение. Брукс нямаше как да забрави, че беше изял всичките листа на отровното цвете. Тогава с Нютън очакваха в определено безпокойство леталния изход, а дори не се появиха симптоми на това.
Колежката да е още под влиянието на стреса, щом се обърна към него с познатата му предизвикателна усмивка.
- Какво, доктор Брукс? Вероятно очаквате нещо от вчерашната пикантерия?
- Не - отрече професорът, но го смутолеви, изненадан от непредвиденото начало в техния разговор.
- Дали сте искрен, колега? - реагира остро помощничката му. - Вероятно и това влизаше в плановете на вашия експеримент.
- Какво говорите?
- Каквото мисля, Брукс, по него си отварям устата. И винаги съм се стремяла да е така.
- Просто съжалявам за случилото се, Лиз.
Това "Лиз" вече малко пообърка намеренията на стръвта, която заметна доктор Нютън, но тя побърза да не трае дълго и забележимо от други хора. Макар, че в стаята сега да бяха двамата.
- Какво толкова наистина се е случило? - В гласът й сякаш имаше някаква смесица от горчилка, тъмни и неясни намерения, упорито злорадство. - Може да се окажа първата жена обладана от изкуствен човек, а за това рекламата и медиите плащат добри пари. Нали е така, професоре?
- Това не бива да го правите, Лиза. В никакъв случай.
За втори път в разговора, медикът се обръщаше към нея с умалително име. Подсказа й, че сега може да стане още малко по-настъпателна и дръзка. Женското чувство компетентно уточни, настоящият момент тя е в най-изгодната позиция.
- Защо? Нима вие не създадохте идскуствения човек заради парите?
Доктор Саймър Брукс мигом осъзна, че наистина никога не беше се замислял над тоя въпрос. Затова и най-чистосърдечно призна:
- Никакви пари. Просто го искам заради науката.
Фалшива скромност или научен цинизъм, професоре, - Елизабет вече започна да се горещи, но само дето знаеше до къде да го направи. - Никой в тоя свят не работи без пари...дори за бъдещето на науката. И едва ли сте единствения мохикан, останал на тая земя, хич не ви отива ролята, професоре. Изосставете я.
И хората дето са отвън и уж помагат неясно в какво, искат в същност да използват вашето достижение. Няма как да повярвам на патоса ви, че става дума единствено за принос към науката. Нито, че сте толкова готов да им дадете изкуствения човек без нито един цент.

Цветко Маринов