Баба Мария беше много светъл човек с отворен характер. Усмивката все грееше на лицето й, тя като че ли търсеше за какво да се засмее.
Смехът й беше звънък и заразителен. А от години все беше болнава. Имаше една дървена полица над леглото й, на която бяха наредени лекарства само за нея. Бяха прахове, загънати в хартийки, нямаше хапчета тогава. Беше й много неприятно да ги пие, трябва да са били горчиви, ако се съди по физиономиите, които правеше щом ги преглъщаше.
По някое време положението й се влоши, водиха я на лекар чак в София, но това не промени нещата.Тя все по-често охкаше и стенеше. Дядо Йордан беше непрекъснато покрай нея. Все по-често се чуваше: „О-ох, че ỳмрем Йорде, че ỳмрем...” „Нема да ỳмреш! Че оздравееш…” – успокояваше я той.
Но положението й вървеше на зле. Стенанията й бяха почти непрестанни. Най-тежко ставаше вечер, когато към потискащия мрак се прибавяше и писъкът на совата. Този зловещ звук за нея беше предвестник на смърт. Щом го чуеше, баба Мария изпадаше в отчаяние, защото не се съмняваше, че знакът е за нея. С цялата натрупана мъка и сковаващия я страх, тя молеше дядо Йордан: „Йорде-е… úди бе, úди да я нападиш… úди… она е дошла за мене, Йорде, ... úди…”
Старецът вземаше бастуна и тръгваше в тъмнината. Писъкът на совата идваше откъм лозето, в края на ябълковата градина. Чуваше се как дядо Йордан се провиква и удря с бастуна по клоните на ябълките, за да уплаши пилето. И наистина то замлъкваше, а той се връщаше в къщата.
Но не беше за дълго. По някое време писъкът на совата пак пронизваше мрака и сякаш отекваше в главите им. „ Боже-е-е, боже… Па ли дойде, боже-е ... Че ме изеде пỳщиньата... Йорде-е, úди бре, úди го нàпади...”, стенеше още по-уплашена баба Мария. Дядо Йордан безмълвно вземаше бастуна и пак потъваше в тъмнината. Гласът му се чуваше все по-слабо с отдалечаване от къщата и в един момент писъкът на совата изчезваше. Така продължаваше докато баба Мария не заспеше и вече не чуваше совата.
А тя, совата, продължаваше да се върти наоколо заради светлината от прозореца. Сякаш си беше харесала това място, та писъкът й пронизваше нощната тишина всяка вечер, щом паднеше мрак. Баба Мария все така проплакваше ужасена от зловещия писък, а дядо Йордан всяка нощ ходеше да гони нежеланата гостенка.
Баба Мария почина призори. И този ден се изпълни със суетнята на комшии и роднини, които идваха, говореха, плачеха, както се плаче при покойник. Някои жени виеха, както се виеше по селата – дълго и протяжно.
Синът на баба Мария плачеше неутешимо, очите му бяха почервенели от сълзи. Дълбоката привързаност, създадена в годините между любящата майка и единствения й оцелял от шест деца син, сега намираше израз в отчаянието и огромната скръб, завладели цялото му същество. Дядо Йордан, който скърбеше по свой си начин, мълчаливо и сдържано, се беше захванал да оправя нещо покрай животните, та една от жените му направи забележка да остави това занимание и да отиде сред хората. Той прие думите й мълчаливо и тръгна към къщата, където беше положена баба Мария.
На другия ден или на по-другия (времето течеше различно в тези дни), беше погребението. Имаше хора дори от съседни села. Попът си мърмореше молитвата, прекъсвана от време на време от проточеното „Го-о-споди помилуй...”
Синът на баба Мария, вече прегракнал от плач, стоеше до отворения ковчег с втренчен поглед в нея. Беше като хипнотизиран. Когато свърши опелото дойде ред да спускат ковчега в гроба. Затвориха капака и няколко мъже хванаха въжетата.
Това внезапно го извади от вцепенението, той изплака с цялата натрупана мъка и се хвърли върху ковчега. Махна капака и се захлупи върху тялото на майка си.
Хората не знаеха какво да правят. Опитваха се да му говорят, но той не чуваше от собствените си ридания. Попът някак си успя да го изправи и да го дръпне настрани, за да не пречи. Затвориха ковчега и пак се приготвиха да го спуснат. Мъжът отново се захлупи отгоре му. Оставиха го...
Този път синът не отвори капака, но дълго, много дълго плака върху ковчега. После стана и сякаш не на себе си, отиде настрани.
След този ден писъкът на совата повече не се чу.