автор: Rimoza

Сънувах вълшебна гора,
боса тичам по трънлива,
стръмна пътека,
високо в небето лястовица бяла
звънливо пее и ми маха с крила.
Протягам ръце да я уловя,
но тя уж е близо, а е далече,
ден и нощ след нея тичам,
сили не ми останаха вече.
Ставам, падам, не се предавам
и пак напред продължавам,
от изранените ми крака и ръце
горчива кръв тече, жадна съм,
а и слънцето как жарко пече.
Дано завали, та поне
жаждата ми да утоли
и, не щеш ли, за беда,
още щом си помислих това,
намръщен черен облак
свъси вежди над мен,
уплашено слънцето
бързо се скри, а облакът
зловещо промълви:
“Стига си тичала, глупачке, спри,
щастието земно не съществува,
разбери, лястовица бяла няма!
Тя е само мираж, измама,
тя е измислица на гладни земни
мечти, лъжат те твоите очи,
никога няма да я уловиш,
реална тя не е, виж!"
Но щом посегна към нея той,
тя разпери бели криле,
бяла светлина заваля от небето
и злият облак потъна в небитието.
Стоях удивена и гледах в захлас,
тогава бялата лястовица
ми заговори с ласкав глас:
“Никога не забравяй, помни,
безсмъртен е копнежът по
невъзможните възможни мечти!”
“Да, така е - съгласих се аз -
цял живот тичаме подир
невъзможното възможно щастие
и все не можем да го догоним,
но никога не спираме да вярваме
и да се надяваме, не се предаваме,
винаги напред продължаваме, защото
безсмъртен е красивия човешки порив,
непобедим е смелия човешки стремеж
да открива красивото и в грозното,
да търси щастието и там, където го няма,
да вярва в любовта и когато не съществува.
След това се събудих, отворих очи,
чух, че на вратата ми някой звъни,
но странно - наяве сънят продължи.
Трябваше само да отключа вратата,
познах я по белия цвят и по крилата,
когато най-малко очаквах,
бялата лястовица сама до мен спря,
кацна на рамото ми и запя.