автор: vladolubenov

Вечер ме баба дълго подканя:
„Хайде, чедо, иди „по вънка” –
да спиш сладко нощя до зарана,
да не сънуваш от страшната сънка...”

Да бе! – ама клозета е вън на двора
в най-тъмния му обрасъл ъгъл, –
току виж, че в мрака, без лампа, без хора,
сам да отида, съм се излъгъл!

Свети терасата с мижава крушка,
и по стълбите да слезна не смея.
А над мен планината се сякаш клатушка –
ту тя към мене, ту аз към нея...

Очите ми вече са станали осем,
а във сърцето ми – тупан бие,
с ушите чувам – да падне косъм,
с носа подушвам – зъл звяр се крие...

Баба ми вика – „Бе няма страшно! –
котка минава, капе чешмата...”
Ех, бабо, бабо, на мен ми е ясно,
що вечер тройно залостваш вратата!

И от терасата – със въздишка,
вперил поглед във пътя Млечен –
аз много бързичко се изпишквам,
все още потръпващ от страх извечен...