автор: riiva

Кейлън вървеше по тъмната улица, вперил поглед пред себе си. Броеше оставащите стъпки до вратата. Както винаги. Това го отвличаше от опасното желание да погледне встрани. Другите стояха на малки групи, прикрити в сенките на къщите, но чувстваше изгарящата им омраза да пари тила му.
Мнозина бяха болни, кръв и гной се стичаше от откритите им рани, оголили плътта до кокал. Кейлън премина покрай една от групите. Като един, Приобщените обърнаха глави към него със мъртви безжизнени очи. Отмина ги. Главите се обърнаха напред към поверените им къщи. Стояха тук за да следят, да пазят никой да не напуска без разрешение. Светещите чиповете, под кожата на дланите им, грееха със мека зелена светлина.
Светулките, така ги наричаха и с Новия ред ги сложиха на всички. Казаха, че ще е лесно. Хвалеха ги, твърдяха, че Светулките са тъй дълго търсената панацея на човешките проблеми. И човечеството вярваше. Лекомислена наивна вяра, подхранвана от обещаващо начало. Чипове заместваха парите, лични карти, шофьорски книжки,медицинските картони. Пълно виртуално досие и личен лекар в едно, триумфът на човешката цивилизация. Светулките следяха състоянието на хронично болните и докладваха в най-близката болница за нередност. Дори лекуваха и правеха скенери на тялото. Никой не каза какво още могат те. Приобщените - доброволно приели да им ги поставят, живееха и дишаха под команда, изцяло подчинени на Новия ред. Всъщност и умираха за него. Чиповете разболяваха. Миниатюрните Светулки разграждаха бавно телата и ума им, докато не паднеха мъртви, задушени от собствената си разлагаща се плът.
Някои отказаха. Кейлън Финли и семейството му, Раджеб Атала и двете му дъщери (бяха съседи в модерното предградие, някогашен техен дом), Сет Ниймън и жена му Дебра (някога излизаха заедно всеки петък вечер). Имаше и други. Всички бяха тук, в гладиаторското гето. Зорко пазени от Приобщените, затворници във тъмните си къщи. Родени в светлината, прекрасните Светулки бяха новите затвори. Светулките купуваха ток, вода, топлина, дрехи и храна. Отцепниците се съпротивляваха в началото. Фермерските райони удържаха дълго след като хората от градовете се пречупиха. После запасите свършиха. Стотици хора се събудиха с клеймото „непотребни и опасни”. Решението дойде по-зловещо и абсурдно от всичко преживяно до тогава. Беше лесно - хвърляха бунтовниците във битки на живот и смърт на гладиаторските арени. Наградата за оцелелите - блокче синто - каша и малко контейнерче вода.
Кейлън забърза, макар да знаеше, че е нередно. Задушаваше се, копнееше да скрие окървавеното си тяло, далеч от враждебните очи и острия мирис на капеща плът. Най-после, зад вратата, хлипове разтърсваха скованите му рамене. Той издиша и напрежението излезе със свистене през стиснатите му зъби. Къщата беше тъмна и тиха. Нямаха ток. Нито Светулки за да купят кибрит и свещи. Врата се блъсна в дъното на къщата. Гъстия мрак на коридора се разтвори и пропусна слаба жилеста старица. Фий Финли сподави гъргорещото в гърлото й ридание и се хвърли в прегръдките му.
- Ти си жив! Ти си жив! Тук си. Върна се. Благодаря ти, Господи! Жив си! - притискаше се отчаяно към него, впила до болка пръстите си в раменете му. Риданията й се засилиха. Горещи сълзи на радост се стичаха по мръсното й лице. Докосваше с треперещи пръсти кървящите му рани, милваше ожуленото му лице. Плачеше. Фий плачеше всяка вечер, в която той се връщаше жив от гладиаторската арена. Понякога плачеше цяла нощ. Той също плачеше, когато тя се връщаше. Но без сълзи. Безсилни ридания, от които цялото му тяло се разтреперваше, без да може да излее цялата болка и отчаяние, докато не се почувства празен и умиротворен.
Риданията й преминаха във вик. Кейлън стисна лицето й между обгорените си длани.
- Не се предавай, Фий! Не губи вяра! Имам нужда от теб ... Децата... Те имат нужда и от двама ни. Вярвай, че всичко ще се оправи. РАЗБИРАШ ЛИ!? ТРЯБВА ДА ВЯРВАШ!!
Тя млъкна внезапно.
- Не ми е останало друго освен вяра - каза глухо след минута мълчание. Очите на Фий. Те бяха страшни - горяха с отчаянието на обречен на смърт, комуто не е останало нищо. Нищо, освен надежда за Чудо.
Тя се изправи. Донесе шишето с малкото останал спирт, намерен в мазето на къщата. Навлажни края на дрехата си в спирта и почисти раните му. Наложи по-дълбоките с вата, изкарана от дивана и стегна превръзките с тънко въженце. После се сгуши до него на дивана. Кейлън я притисна към себе си. Споменът за някогашната красавица болезнено го жегна. На 34 години, преживяла 2 години от Промяната, Фий изглеждаше съсухрена и мъртва, костите под измършавялата й кожа неприятно го бодяха. Беше домакиня преди, гледаше двете им деца вкъщи. Кейлън работеше като счетоводител. Прост, удобен, предсказуем живот. Вече го нямаше.
Дишането на Фий стана равномерно и дълбоко. Кейлън нежно се измъкна от прегръдката й и стана. Тихо премина през тъмния коридор и влезе в другата стая. Децата стояха до прозореца. След Промяната не правеха друго. Стояха и гледаха навън с часове. Гледаха Приобщените и греещите им Светулки в тъмната стряха на улицата отсреща. Кейлън се загледа в двете малки гротескно слаби фигурки, очертани в леката светлина, проникваща през прозореца. Четиригодишната Айва. Обичаше да рисува и правеше смешни муцунки от пяна в розовата си ваничка. И Кени. Седемгодишен - играеше футбол и обичаше кучето си Тъндър. Някога. Правеха тези неща някога. Сега стояха пред прозореца. И гледаха с часове. Айва пъхна ръчичката си в неговата. После каза:
- Баба е там. - гледаше играещите светлинки в прозореца.
- Да - уморено каза той. - Знам.
Погали я по мръсната руса косица и излезе. Сгуши се до Фий на дивана и потъна в неспокоен изпълнен с кошмари сън. Събуди се на развиделяване. Фий я нямаше. Днес бе неин ред да участва в битките. Даде на децата блокчето синто - каша и водата. За себе си не отдели нищо. Който от двамата оставаше в къщата с децата, не ядеше. Храна се полагаше само на участвалия в боевете. Гледаха да дават повече на децата. По-голямата част от деня спа за да не чувства разяждащия глад и жажда. Събуди се привечер. Фий още я нямаше. Жаждата гореше в устата му и той мъчително преглътна. Отиде до прозореца. В падащия мрак Светулките грееха ярко. Зачуди се дали пазачите им се сменят. Трудно беше да се каже, гнойните рани изкривяваха до неузнаваемост чертите на лицата им.
Нощта падаше бързо и скоро се превърна в непрогледен мрак. Кейлън час по час занаднича през прозореца, макар че трудно би могъл да разпознае човешка фигура. Никой в гетото нямаше ток. С напредването на вечерта тих ужас започна да свива гнездо в стомаха му. Отдавна бе минал комендантския час за прибиране. Фий все още я нямаше. Кейлън с мъка удържаше паническия тремор в ръцете си. Обикаляше из стаята, вземаше и оставяше различни предмети без да смее да спре, да седне. Докато вършеше нещо, щеше да е в състояние да контролира засилващата се тревога. Обикаля дълго. Отдавна бе минало полунощ. Дълбоко в себе си Кейлън знаеше. Неизказаната непомислената истина притискаше гърдите му в оловен обръч с всяка крачка, с всяка минутка, изпълнена с очакване. Изтощен от безсилие и жажда, той се свлече в несвяст.
Събуди се преди изгрев. Кени и Айва седяха на пода и мълчаливо го наблюдаваха. Кейлън огледа разхвърляната празна стая и споменът нахлу с раздираща яснота в съзнанието му. Въздухът в дробовете не стигаше, чуваше бумтенето на сърцето в ушите си.
- Фий я няма... - прошепна Кейлън.
Кени и Айва го гледаха. "Децата ... Какво щеше да каже на децата? Господи! Как щеше да им го каже?"
- Фий е мъртва! - думите се откъснаха с крясък от гърлото му.
Те мълчаха. Гледаха го с немигащи сериозни очи, хлътнали в малките мръсни личица. И мълчаха.
"Защо не плачат? Майка им я няма. Трябва Да Плачат! "
- Всички сме мъртви, татко - тънкото детско гласче на Кени прозвуча непривично високо в тихата стая. - Не го ли разбираш?
Айва не каза нищо. Само кимна.
"Седемгодишните момчета не говорят така", със странна апатия си помисли той. "Нали? Нали! ", шепнеше безвучно той. Трепереше. "Говорят. Ако знаят, че ще станат шестнадесетгодишни момчета, хвърлени на гладиаторските арени да убиват други шестнадесетгодишни момчета за шепа храна и вода. Ако знаят, че и да намерят партньорка, любовта им е със срок на годност - ден, месец, година най-много докато някой от двамата умре на арената". Ридание стисна гърлото му. Стоновете нарастваха, сляха се във вик. Горещи сълзи закапаха по стиснатите му до бяло юмруци. Плачеше за Кени и Айва, за себе си, за Фий. Лицата на децата се люлееха пред премрежените му изнурени очи.
Те го гледаха. После станаха и излязоха все така мълчаливо. Кейлън плака дълго, плака докато не пресъхна, докато не остана друго освен омраза в него. Излезе пред къщата. Бе негов ред да участва в гладиаторските борби. Приобщените пред къщата му обърнаха към него глави. Гледаше ги и той. Гледаше мъртвите им студени очи, разкривените от гнойните язви усти, обезобразените тела. Сляпа дива омраза растеше в гърдите му, нахлуваше във вените и пълнеше юмруците му. Щеше да ги разкъса. На хиляди парченца. И после още на толкова. Докато не остане нищо! Тук и СЕГА.
"ДЕЦАТА! Мисли за децата! Кой ще се грижи за тях, ако ти умреш?" .Слаб глас жужеше на границата на замъгленото му съзнание. Умоляваше, заплашваше, крещеше. Кейлън се бореше, стиснал със зъби и нокти цялата си воля. Затича. Тичаше с всички сили по безлюдната улица. Да се махне преди да е изгубил и последната си капчица решителност. Летеше като вятър, а дробовете му свиреха, останали без въздух. Приобщените обръщаха уродливи глави, докато профучаваше край тях . Проследяваха го за кратко, после се вторачваха отново в наблюдаваните къщи.
Кейлън стигна до гладиаторската арена. Падна на колене, поемайки въздух с хриптене. Отворил уста, с мъчително разширени ноздри, той седя на ръце и колене, докато дишането му не се нормализира и сърцето му не спря да блъска в тъпанчетата на ушите му. Изправи се. Вече знаеше какво да прави. Почувства облекчение. Спокойствието се разливаше като вълна по тялото му, стопляйки вкочанените крайници. Той се огледа. Ако гледаш внимателно, ще ги видиш, казваха гладиаторите. И Кейлън бе гледал. Много пъти. Знаеше какво да търси, но решението никога не бе било така желано и необходимо. Търсеше разликите, внимателно, бавно, животът му зависеше от това. Животът на Кени и Айва зависеше от това. Гледаше обезобразените лица на Приобщените, пазещи арената, оскотелите им тела и търсеше. Разликите … Спорадичното неравно присветване на фалшивите Светулки, прекъсвано често от сривове в сглобяваното с подръчни средства ел. захранване. Случайно изпуснатия човешки поглед изпод предпазливо притворените клепачи. Латексово – розовите гнойни „рани” по стройните тела.
Свободните. Човек можеше да ги види, ако знаеше какво да търси. Огромна маса от хора, укрили се още в началото на Новия ред, и привлечени в последствие бивши гладиатори. Бяха се организирали в гъста мрежа от малки партизански групи, нанасящи ежедневно струващи милиарди долари саботажи на заводите за производство на Светулки, командните центрове за управление и контрол на чиповете и логистичните бази за търговия и обмен на стоки и услуги, заплащани чрез тях. За Свободните се носеха легенди, обвити в ореола на герои и славата на мъченици, последен изход за малкото останали стъпкани, обезправени, доведени до лудост нормални хора. Предлагаха надежда, плащаха със смърт.
Това ли е изборът? Ще го убият, както преследваха и убиваха тях. „Аз съм мъртъв. Кой може да каже дали ще преживея нощта.”, тежките мисли се блъскаха в съзнанието му. Ще убият жена му! „Фий е мъртва!” Ще измъчват и убият децата му! „Но те са също мъртви. Ако аз не живея, няма да живеят и те…”
Изборът бе направен. Кейлън знаеше, че няма връщане назад. Свободният стоеше до стената на гладиаторската съблекалня 3Б. Прикриваше се великолепно. Лицето му беше безизразно и студено, погледът гореше със сляпа ненавист. Кейлън нямаше да го забележи, ако не беше нервното трепване на лявата му ръка всеки път, когато изнасяха окървавен разкъсан труп на гладиатор от арената.
Той се приближи на няколко метра от Свободния. Беззвучно прошепна с устни, втренчил немигащ поглед право пред себе си:
- Искам да се присъединя… към Свободните.
Мълчанието се проточи. Кейлън не смееше да отклони поглед, сърцето му блъскаше лудо в гърдите. Рискува и обърна глава към Свободния.
- Чакай инструкции. – другият помръдна устни.
Кейлън стоеше неподвижен, неспособен да помръдне. Облекчението го заливаше на вълни. Очите му се навлажниха. Не смееше, не искаше да си тръгне, да остане сам със страховете и кошмарите, да изгуби единствения човек, който обещаваше помощ.
Очите му потърсиха очите на Свободния. Притворените клепачи се повдигнаха, в Кейлън се взираха топли кафяви очи.
- Не се предавай. Просто не се предавай, братле!
Кейлън незабележимо кимна. Тръгна с тежки стъпки към арената. Беше уморен. Господи, колко беше уморен. На няколко метра от вратата се обърна. Беше опасно, не биваше да се обръща. До Свободния стоеше гладиатор. Двамата мърдаха беззвучно устни.
Кейлън се усмихна.