Между денят ни и нощта
когато мрак лилав се спуща
над Витоша и с песента
щурче умората разпуща,
ти ме повеждаш под ръка
и крачим през полето боси,
покрай течащата река
с върбите, в пресните откоси.
Аз искам тази мекота
да тъне в мекотата твоя
под тази чудна планина
с усещането за покоя;
по чувствената ти снага
с контура тънък на виола –
до мен! – да й се насладя.
И ти да бъдеш само моя.