автор: traveling_musician

Някакъв стих все ми се перчи:
Браво, Валери!
Как само подреждаш фенерчета!
Като светулките светиш...

И ми се смее от кулата.
Няма значение.
Светулките
са уж упражнение.

Кой дявол ме научи да пиша,
като не знам да чета...
Аз джапам из думи излишни,
а искам да драсна следа...

И хуквам, но не да догоня...
Контейнерът ето, на крачка е.
Довиждане, думи, душеядци мои!
Наздраве и много ви здраве!

Трябва да ида на среща
със себе си. Да седна на масата
от двете страни едновременно -
със клоунски фрак или с расо.

Кога някога някой ще глези
душата си, че с мен да мечтае...
Докога ще ми бяга поезията
на един на стих разстояние...