автор: secret_rose

Лаврови дръвчета, разходки и работа по никое време.
Алания, 2006

Играта с децата, тишината, слънчевите плажове и мързелуването ми се отразяваха отлично и навярно бих могла да прекарам в сладко бездействие цялото лято ако една сутрин не бях разтворила виртуалната карта на местността, която сочеше че само около нас съществуват повече от 12 старинни кента. Изследователският ми дух запърха нетърпеливо и започнах да събирам багажа. Щяхме да оставим Ванесса тук и да обиколим историческите места сами, макар да не знаех как ще се случи в тези убийствени горещини, нито от къде да започнем. На G. не му се мърдаше. Бе обикалял безброй пъти всички места в детството си и ленивия живот под грижите на майка му го задоволяваше напълно.
- Не можем да разгледаме всичко. Ти знаеш ли колко е, месец няма да стигне.
Поехме към Алания една петъчна утрин заедно с Алейна, която бе изявила желание да се разходи с нас и да навести в града родителите на годеника си. Оставихме колата с багажа на платен паркинг около централния плаж, взехме хавлиите и банските и се запътихме да поплуваме с изгрева. Бях изненадана от мекия ситен пясък и липсата на каквито и да е камъни. Водата бе бистра и вълшебна и по нищо не личеше, че е само на десетина километра от скалистия плаж на Махмутлара. Когато слънцето се издигна и стана непоносимо горещо събрахме нещата си и тръгнахме на разходка. Самият плаж бе до огромна каменна платформа, осеяна със статуи, палми и различни чудати дървета, пейчици за почивка и кътчета с туристически сергии, а в края и се намираше известната пещера Дамлаташ, чийто вход бе скрит под клоните на вековен фикус. Взехме си вода и билети и влязохме. Входа отвеждаше до високата част на пещерата, почти до самия и таван и наоколо имаше няколко пейчици, заградени с огромни сталактони. После метални стълби водеха надолу към по-широка зала с места за почивка а от нея се влизаше в ниска ниша, където човек би могъл да остане само приседнал. Пещерата не беше голяма но бе едно от чудесата на този край. Високото съдържание на карбон оксид, влажността и особената радиация лекуваха астма от всякакъв вид и окончателно. Лечението се провеждаше около два месеца като болните първоначално седяха само в горната част на пещерата в продължение на няколко дни сутрин и след обяд, после под лекарско наблюдение слизаха в широката зала и накрая стигаха до нишата. Беше пълно с хора. Една жена сподели, че първите два дни е усещала силно главоболие, придружено от световъртеж и гадене, на третия ден започнала да изхвърля секрети от гърлото и след още ден се чувствала добре а лечението вече наближавало края си. Сподели, че няма нито един случай на неизлекуван от астма тук. Красотата на сталактитите с особен ръждив цвят, мекия звук на капеща вода и приятната прохлада сами по себе си бяха лечение. Не се изненадах, че пещерата датира 20 000 години преди Христа и вътрешно се поклоних на хората, запазили я до наши дни.
Отстрани стълбички водеха нагоре към старинна крепост. Достигането до нея бе трудно и невъзможно в непосилните горещини, но приказките, разказвани за нея от местните хора не ми даваха мира и краката ми сами се движеха. Вече едва си поемах дъх когато зърнах старинната църквица във вътрешната крепост - Ая Йорги (Свети Георги), от 6 век. Рисунките и иконите по стените едва се забелязваха но бе опазена наред с всички древни византийски странности, неприемливи за Сельчукците или Султан Аладин Кейкубат, реставрирал ги през 9 век. По-късно през годините когато се връщах тук открих още една старинна църква - Едерлези, на десетина километра от града в малкото селце Хаджи Мехмет, с чудни украшения от дърворезба, запазени до днес и недалече - бистър извор с лековита вода, наречен на Св. Георги. Казват, че е била скривалище за тукашните ортодоксални християни, укриващи се от мюсюлманите и църквата, наречени еретици. Днес се счита за свято място и е посещавана от поклонници на всички вери.
Крепостта бе безкрайна. В единия и край Къзълкуле - червената кула радваше със странната си осмоъгълна форма и петте етажа, в които бяха разположени етнографски ценности, артефакти, старини, мраморни плочи с древни надписи и чудатия вход, нисък колкото да премине през него дете, изработен от тогавашния Султан Ефенди с цел всеки посетител да се приведе до земи в знак на почит, за да може да мине. Кулата бе отлично стопанисвана и запазена, заедно с всички останали постройки в крепостта. А мен отново ме теглеше към зинданите.
Легенда разказва, че могъщият византийски владетел Аргилес живеел тук с величайшото си семейство и имал дъщеря, красива като зората, на име Елени. Един нещастен ден крепостта била обсадена от морски пирати и техния предводител - Василий обещал да не руши и убива ако Елени му стане жена. Кралят сключил договор с него и сватбените приготовления започнали. Но Елени не можела да се омъжи за пирата, сърцето и било подарено на едно бедно пастирче. Когато разказала за него на баща си, той я хвърлил в тъмница за да премисли. В тясната килийка девойката дълго плакала. Толкова дълго, че сълзите и се събрали в солена и горчива река, промъкнали се през единственото прозорче, отправило взор към залива долу и потекли поройно към морето. По пътя си реката напоявала земята и от нея покълнали прекрасни Лаврови дръвчета, нарове и Иде (Elaeagnus). Чакал кралят, но недочакал, дъщеря му съхнела от любов в своя затвор и мъката и я превърнала в уханието, което и до днес изпълва трептящия въздух сутрин по роса или щом завали, разнася се над целия град и трепти с дафинова прелест, сякаш нечии ветрени пръсти разтъркват листенцата преди разсъмване, за да напомнят за нея. Около крепостта дръвчетата Иде са безбройни, разпукнали цветове и сочни златни плодчета а наровете са тежки като алени момински устни, пламнали за целувка. Опияняващата поезия на Алания, красотата и омаята бяха най-ценната старина тук, във всяко ъгълче, камъче или тревичка. Навярно някакво странно природно недоразумение бе писало историята на крале и султани, бе отнемало и дарявало земи а в лимана от началото на земята до днес живееше единствената владетелка - Любовта, пременена в топазено-жълтата рокля на безкрайните поля, с корона от морски перли и разпилени над скалите коси.
Следващата ни спирка бе Терсането на Алания - странна чудна постройка с куличка, прилична на дълъг колан, опасал цялото крайбрежие под крепостта.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...