Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Nela
Днес: 2
Вчера: 1
Общо: 14146

Онлайн са:
Анонимни: 596
ХуЛитери: 4
Всичко: 600

Онлайн сега:
:: pinkmousy
:: pastirka
:: LeoBedrosian
:: mariq-desislava

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Април 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаСамодива
раздел: Разкази
автор: ivalex

Като дойдоха студовете януарските, момчетата от село се хвърляха за кръста в реката. Водата беше ледена, а всичките дечурлига викаха се цяло гърло. Носовете им капеха и не си усещаха краката. Студа беше голям ала брат ми, и тази година извади кръста. След тия дни ваканцията се изнизваше и нас ни чакаше училище. Вечер баба месеше мекици от бяло брашно, аз ги пържех и ги посипвах с пудра.
Баба седеше и плетеше, сляпа беше ама пак плетеше. А ние гледахме как мижи кюмбето, греехме си краката и решавахме задачи. А като свършехме, я разпитвахме.
- Бабо що плетеш като не виждаш?
- Не ми трева да видим, пръстите ми нали видат.
- Бабо, а къде беше онова място дето като падне мъглата и на земята слизат ангели? - почваше брат ми.
- Не ангели, Ангеле. А, ония дето са у отвъдното. На туй место, старците носят жито, и разсипват връз полето, после се мъгла спуща, а кога се дигне и житото го нема.
- Вземали са го гладните?
- Тъй ще да е... Гладни, винаги има - отговаряше баба.
- Бабо ти като идеш оттатък, ще се сетиш да се върнеш и да ни кажеш какво е?
- Като ида таман малко ще мирна от вазе.
- Обещай...
- Обещавам.
Все такива работи си говорехме из вечерите. Лятото Ангел се у дома не прибираше, ала като почна зимата го видях, някак сърдит стана и все сам си ходеше. Попитах го какво се е намусил.
- Сънувах нещо Наде - ми рече, и отиде дърва да сече.
Вечерта дойде виелица, спусна се като гладна и боса и остърга покривите от снега, оглозга дърветата. А после се облече в бели вихрушки, и почна да се смее мъртвешки. Страх ме беше да отворя прозореца да видя дали Ангел слезна през дворчето да внесе дървата, или още на вънка работи, по бяла рубашка. Най-подире, се качих горе на етажа, Ангел рисуваше. Не можах да вляза през вратата, туй бе разхвърлял платната.
- Какво рисуваш, пак ли ангели?
- Не. Що искаш Наде?
- Кажи ми какво е това?
- Все същото, онова.
- Лилето значи, и баба ти каза, мани я вече. Не мож я обичаш, не си с главата, и още нали знаеш, сестра ти е.
- Нищо не казваш, мълчи си. Върви си.
- Баба те вика в собата, долу? Ще слезеш ли?
- Ще ида след тебе.
Като влезнахме, долу беше студено, баба седеше скръстила ръце, държеше вретено. С тия очите слепите през прозореца гледаше. Виждаше, все едно чакаше. Вихрушката тропаше в стъклата, печката мълчеше зъбата. Ангел разпали кюмбето, с два кръпела дебели насечени.
- Седнете, студено беше, ама топло ще стане.
- Бабо, що не плетеш? - Продумах ѝ аз.
- Изплетох си плетките. - Тихо ми рече.
- На колко стана Ангеле, чедо?
- Пълнолетен съм вече.
-Ах, да... Кога аз бех на тия години вашите, косите ми беха от слънцето пламък. А, твоите коси Ангеле, какви са?
- Черни са, бабо.
- А очите ти, Ангеле и те ли са черни?
- Черни.
- Мълчи сега. Кога бех на петнайсет. Тя беше ми кака, с две години по-рано родена. Косите ѝ черни, а очите ѝ те въглен. В едно сме раснали, в едно сме играли. Кога малко по-големи станахме, бащите ни къщи дигнаха. Една до друга като братски, а старите опустеха на край село. Ограда не сложиха на новите къщи, и ние си бехме като дома, и тука и тука. В туй лето минало, кога къщите дигнаха, дойде от далече Онози. И беше в очите дявол същински, ала кога се засмееше на ангел приличен. И двете как го видяхме, го залюбихме, и той назе. Ту тая, ту оная, по кюшетата скришни, под цъфтелите вишни, сладкодумен си беше, огън гореше, и ни низко косеше. Ама Тя по-голяма, все сериозно го мисли и тегли я все да го земе. Аз нали дечко, какво ти разбирам на игра го обърнах. Онози е хитър, две лета ни подмами. Бащите ни Бога ми, тогиз не разбраха. Ала, речено, казано, по-лошо от хвърлено. Тя му изрече всичките думи, и всичките с обич издума. Ала Онози не, чува, смей, се хортува и после я вика, я пак да играят, я пак на хорото, по тъмно на тайна поляна. На нея в червено ѝ беше фустана, а мене ми беше в синьо гайтана. Така бехме млади, в годините сладки.
- А, бабо как се казва момата?
- Мълчи Наде трай си, мълчат имената. Отмина що мина, Онози мене избра си. Не, че туй ме залюби, ала сал да избега от нея, че много го сака. Че ѝ тъмни косите, и ѝ тъмни очите. По златното Той се оглежда. А Тя от три извора, вода му носи, през три стомни преливаше, ама не можа да го предума. А той като виде, че така я държеше, хептем я прекърши, на две като млада фиданка. Като мраз цвете как слани из майски утрини ранни. При баща ми, отиде и иска ме. А баща ми нали се подлъга, че от столицата момъка снажен и ме даде, да се венчаеме. Щом разбра Тя таз договорка. Да плаче на портата седна. И тихо си със сълзи думаше, за мен и за него, кълнеше. А подир три дни легна болна. А подир три недели, тихо угасна. Умря си още мома. Кога туй стана, Оня разтури сватбата, за догодина, че се в черно сватба се не прави. И месец не мина, четиридесет дена, аз глупава и млада, почна да ми спи в полите и ми скъса гайтана. А после набърже замина, каза ми на гурбет, уж в чужбина. Баща ми като разбра каква е работата, не почака и подир два деня, ме през венчило преведе с доведения син на братова му жена. Бехме си лика при лика, и добър човек беше Бог да го прости, деда ви. Като рофито яйце ме гледаше. Първородния хем не беше негов, като свой го обичаше. Кога порасна красавец стана като бащи си, дявол. Ама пуста хубост не стига, завист надига и проклетия. Като почна да дума и да я види, такава каква беше отишла за оттатък. Кога овцете пасел, му се явила. В бяла риза, с коси черни катрани. Викала го по име и му пеела. Кога за дърва отидел, на пън седела и сладко му шепнела. На мен за туй ми нищо не каза, аз щех да я позная, че точно Тя е. Сън му не остави, чак до нашата стара къща дохождаше. Разбрах сал кога сина ми замина и се вече не върна. Казал дума по дума всичко на брата си, че самодива на гърдите му заспала, прала му ризата и земала кавала. Отишъл да я дири. Кога година мина, за един ден дойде си. И тебе донесе, Ангеле и Лилето. Ни ви погледна, ни ви иска, на мене ви даде, и сал туй ми рече. „ Клетва има, мъжко чедо от рода му, до девето коляно ще взима, женско живо няма да остане“ Тебе оставих, да те пазя, Лилето дадох хранениче да е далече. Ама, кога беше на пет години падна в извора, случайност такава, ала жива остана. Не с акъла си само. Сал с тебе говори. Ти на нея приличаш.
- С мен и с Надето, също приказва, много я обича.
- Мене ме гали все по косите.
- Ангеле, бащи ти язък си отиде, но ти вече знаеш така ми се чини. Кога разбра сине, кой ти го каза.
- Бях при Лилето, бабо. Тогава близнаците ми тия неща ми казаха „Ти баща нямаш, имаш само чичо“ Аз се ядосах, ударих единия, дойде после тетка, да ни разтървава. И като разбра спора за какво е, трепна и замълча си. Тогава познах, че е истина говорят. Ама не знаех, къде е отишъл бедняка. Отпреди още мисля, Наде с тебе нямаме общо, а сестра си ми. Целият род руси, сал аз с Лилето сме си лика прилика.
- Те, сега вече знаеш, вече мож се опазиш. За тебе ще дойде, ако не сега, напролет, ако не напролет, наесен. До где те не земе, не ще те остави.
- Бабо, аз я сънувам.
- Зная, чедо... и аз язе я видим да иде, сега посред зима. Пристъпя все млада и кръшна върба. Пред нея, още тогава бледнеех със моята слама коса.
- Бабо, а аз, що да правя?
- Ти си чедо наше, беда не те чака. От тях нищо не носиш, в синьо ми светиш, с простори в очите. Сега се трижди кръстете и вървете, па спете.
С Ангел се качихме на горе на етажа, всеки да си ляга. Мен сън ме не лови, отидох да го видя какво прави. На леглото седеше, глава си държеше.
- Вече зная. Нея рисуваш. Какво ще ми кажеш, каква я сънуваш?
- Добра е, Наде добра е.
- Какво ги говориш, самодива жестока. Взела баща ти е и тебе иска да вземе.
- Не. Казвам ти, ангел е цяла. В старата къща я виждам, там на края на селото дохожда във бяло.
- Тъй близо е значи.
- Вечер ми тихо нашепва, кога слънце залезе. На двора трендафили руйни, е ръце си ги галя, през старата порта венец вият усойни, за нея аз жаля. Нощ, черна когато слезе, през полето пристъпя тя, а под петите ѝ сенки, в полите искрици. Чакам и гледам едвам дишам, Наде. Едвам дишам. Всяка вечер отивах, цялото лято при къщата стара. Аз вънка, я чакам, а тя в дома си влиза. Свещи пали, кавал тихо ѝ свири. Една пали, две носи, бисер свещици. Къщата стъкла няма, та добре си я виждам. Ефирна и бледа, като цвете премладо. Ризата ѝ тъкана бял муселин, косите ѝ лунна коприна. Устата ѝ пъпка Наде, очите ѝ нощ без звезди. Да бях вятър, кат я подхвана, я няма. Ама пусто далече, при свещите чака, а аз вънка си плача. Ако не е ангел, що ходя, що ден и нощ диря? Страх от Бога още имам, и малко от нея. Тръгвам си понякога и се проклинам. Викам си видение, призрак на повея, треперлива душица на мома грешница. Не е за мене. Ама почна тъй да ми дума и ме по име вика. „ Любе мое, ела вземи ми косите. Любе мое, ела давам ти риза своя. Кажи що се от мене отвърна, при злато косите, при вятър очите. Какво нямах за тебе, две огън звездици, една кръшна снагица, две гърди гълъбици. Любе мое, земи ме. Носи ме, къде слънце залезе, през тия зандани. Кога месец пропее, зами ми гердана.“ Един миг само, е моя, и аз съм за нея, ръцете протягам. Ох, Наде трудно се бяга, кога сън буден сънувам. Смут връз очите, назаде се връщам. Копнежа в мъка си давя, не е моя Наде, не тя за мене. В сърце си я чувам, как плаче. „ Ела, Любе ела. Още помня деня, кога очи ти видях, като моите звездици. Лъч от нощта миг преди залез. Ела и земи ме, на земята върни ме, що дава покоя, и отмива пороя. Земи ме навеки съм твоя.“ Късно е вече, ѝ думам. Върви си, не съм аз за тебе. И свещите гаснат, сто свещи със нея, линее светлината и мойта самодива. Стаята сива, бездушна, зловеща вдовица. Нощния въздух резлив, и лютив е като вино оцетно. Побягвам в мрака, всяка нощ я убивам. Всяка нощ там е, и там мене чака, отново, отново свети във мрака. Всяка нощ аз се връщам, и отново тръгвам. Един ден ще ме вземе, като майка сина си, като мома младоженец. Един ден ми стига. Една нощ да я имам. Сега прекръсти се, и пази Боже от ангел.

Като дойдоха великденските пости, земята се за пролет отвори, в най-гъстия мартенския сняг, видях Ангел на другия бряг. Насред вихрушката беше, по бяла риза стоеше. Само ми с ръка помаха и мене ми сълзи загорчаха. Син, донесе ли две ръце ще го убия, ако сърце ми даде. Инак ще го нежно повия и ще се моля нивга, тя да го не отведе.

--------------------------------------------------------------------------------

кръпел- парче дърво за огрев
рубашка- дълга риза


Публикувано от viatarna на 02.03.2012 @ 14:51:32 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   ivalex

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

24.04.2024 год. / 21:12:10 часа

добави твой текст
"Самодива" | Вход | 3 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Самодива
от starozagorez (peterpentchev@yandex.ru) на 02.03.2012 @ 21:45:29
(Профил | Изпрати бележка)
Поздравления! Разказваш увлекателно и итригуващо! Браво!


Re: Самодива
от sani-ti на 04.03.2012 @ 16:17:54
(Профил | Изпрати бележка)
Interesen razkaz! Pozdrav!


Re: Самодива
от mariniki на 06.03.2012 @ 15:59:58
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
истинска естетическа наслада ми достави
твоят прекрасен разказ, Ива..
най-сърдечно..