автор: nikoi

Денят ми се разтяга като ластик
и скоро ще ме плесне през муцуната.
Щом няма хляб, ще си измисля пасти.
Ще се ухапя, щом не съм целуната.
Щом няма никой покрай мен, ще шепна-
да не събудя липсващите спящи.
Ще загорча, сладникава до лепкавост.
И може да ме вземеш на изплащане
поне докато в себе си завърна
един от дъждовете киселинни.
Ще се разтегне ластикът, обърнат
към теб без основателна причина
и ще удари чистата ти съвест,
лустросана с мълчания, пригладена.
Като хартия всичко се огъва,
кръгът стеснява топлия си радиус
и се оказвам пак на дъх и кикот
от опиума блазнещ на плътта ти.
Разтягам се. Назад се връщам.
Тихо е.

Денят ми ме пристяга като ластик.