автор: pasata

Когато ми дойде идеята за това есе, за заглавие бях измислил “Има ли грозни хора?”. Бяха ме впечатлили безбройните личности, които срещаме в живота си, чиито лица са сякаш белязани от някаква тъга, гняв, отчаяние, неудовлетворение, които ги правеха неприятни или това, което възприемаме за грозно.
Мислех си да изследвам това явление, като се бях впечатлил от факта, че почти никога не можем да срещнем грозно бебе или малко дете – от децата винаги сияе една девствена, неподправена, човешка, но и божествена красота. А колко сърдито и неприятно изглеждащи майки и бащи бях виждал, сякаш някакъв лош дух ги беше обсебил. След това към идеята за това есе се натрупаха множество мисли, които постепенно разширяваха темата и ме отдалечава от първоначалния замисъл. Това, което всъщност ме интересуваше, е кое ни променяше и ни определяше като хора, за да се чувстваме нещастни, грозни, гневни, лоши, дори и жестоки. Защо първоначално всички човешки създания носят в себе си доброто, радостта, светлината, а постепенно у много от нас тя изчезва.
Днес, когато най – накрая се наканих да седна и да напиша нещо по темата, три неща ме накараха да променя заглавието и може би насоката на мислите ми. Видях откъс от филм, в който дебеличко и зло детенце в училище тероризираше съученичката си с обиди, заплахи и бой. Детето беше изпълнено с жестокост и злоба. Къде беше причината – родителите, агресията и жестокостта в семейството й, неразбираемата и неподатлива човешка природа, външния свят, желанието на неудовлетворения да отмъсти като причинява болка на другите. Не знам. Но тази жестокост винаги беше съществувала и не нея исках да изследвам, макар че вече съм на 38 години и никога не успях да се примиря със съществуването й. Дори и аз самият като ученик, кога несъзнателно – кога осъзнато, съм се подигравал на мой съученик, заедно с други приятели, защото беше по – различен, особен, неуспяващ да се впише в средата, изтерзан, заекващ. Нещо, което ако можех да се върна назад, бих променил със сигурност. Просто тази случка ме подтикна в друга посока от първоначалната идея за “грозните” хора, защото това, което ме интересуваше повече не беше причината за злината на “лошите”, а за нещастието на “добрите”. Второто нещо, което ме накара да променя първоначалната насока на есето, беше това, че влизайки в папката с файлове, където съхранявам писанията си, случайно попаднах на едно въведение на книга, която съм изоставил преди две години. Чувството, което пораждаха думите ми в това въведение, някак си откликна на чувствата и мислите, които исках да изразя в това есе.
Третото нещо, което ме впечатли, ми беше изпратено от моята приятелка Адриана преди около двадесет дни – публикуван в Интернет запис на лекция или изказване пред публика на неизвестната за мен Брене Браун /на английски се изписва Brene Brown и не знам как е правилното му произношение, може и да е Брийн Браун/. В нейното споделяне пред публика /изключително интересно, разказано по човешки, с хумор и неподправено/ имаше много неща, които ме докоснаха и трогнаха. Темата беше за уязвимостта и нашата невъзможност да се справим с нея, или по – скоро опитът на хората да се борят с уязвимостта си сякаш е нещо лошо. Към края на изказването си Брене Браун разкри едно свое впечатление за “всеотдайните личности” /wholehearted/, като започна с това, че думата кураж не означава смелост, а идва от корена на латинската дума core – сърце. Куражът е способността да си отдаден с цялото си сърце на живота. Ето защо, ако потискаме страха, потискаме и цялото си сърце. Страхът и болката са част от нас, която е неизбежна, не можем да се преборим с тях, можем само да ги приемем. Ако ги отричаме, отричаме и другите си чувства. Ако ги потискаме, потискаме и другите си чувства. И така спираме да чувстваме – както болка, така и радост.
Ето за тези неща исках да говоря и аз в есето си, да разкрия какво чувствам, какво потискам и какви са последиците от това потискане. Първата ми идея, както споменах в началото, беше да споделя, че според мен на света няма “грозни” хора, че всички носим красотата в себе си, но голяма част от нас с времето я губим. Хората не са “грозни”, а гневни, тъжни, уморени, нещастни и цялата натрупана в тях мъка, се проявява в тази “грозота” и неприятност на външния им вид. Но истината беше друга. Не мъката, тъгата и нещастието ни правеха такива. След като изслушах Брене Браун, си спомних за това, което научих по време на психотерапията, и разбрах, че това, което ни прави нещастни, е потискането на чувствата ни, потискането на самата ни същност, на собствената ни личност.
Винаги съм смятал, че една от причините за това е грешният житейски избор – неудачен брак с неподходящ човек, когото всъщност не обичаш, или погрешен избор на професия. Затова имах идея и да напиша есе на тема “Модерните професии”, в което да изложа тезата си, че в днешния век са популярни несъзидателните, абсурдните професии – счетоводител, икономист, юрист, консултант, рекламист – които не създават нищо; че творческата съзидателност е изчезнала, че живеем в свят на чиновници, книжни плъхове и хора, които не създават нищо, че се стремим не към съзидание, а към притежание, което да запълни празнотата в сърцата ни. Всеки от нас може да изброи хиляди такива хора, които се чувстват нещастни с професията си – сред тях съм и самият аз: работя от 11 години като адвокат. Една от най – абсурдните работи, за които научих в последно време, е длъжността в транспортна компания, чиято функция е да стоиш по цял ден на една автобусна спирка, като наблюдаваш за нелегални таксита /които чакат преди часа, в който идва автобуса/ и да ги разпъждаш /ако се налага и със сила/, за да не отнемат от пътниците на автобуса. Изуми ме първо невъзможността да се справиш с нелегалните таксиджии, след това абсурдната идея да наемеш специален човек, който да ги разгонва, плаши и дори да ги бие, за да не отнемат от пътниците на автобуса, и накрая самоунижението, до което може да стигне един човек, за да приеме да работи точно това. В същото време на света има множество хора, които изглеждат обикновени, но са изпълнени с вътрешен покой и работят с удоволствие и радост работата си. Сещам се за благородния метач на улици Бепо от “Момо” на Михаил Енде. Сещам се за мисълта от “Хомо Фабер” на Макс Фриш, че да караш каруца с магаре също е призвание. Изниква ми образът на семеен приятел, който е завършил режисура в Ленинград по времето на комунизма, а сега живее в Свиленград и от дълги години работата му е да пише и произнася надгробни слова на погребения. Всеки ден той се среща със смъртта, загубата, болката и мъката и винаги има силата да намери най – подходящите думи за починалия човек. В една от книгите на Вадим Зеланд от поредицата “Транссърфинг на реалността” се разказва историята на човек, който приема неподходящото предложение за работа в голяма и богата фирма, което наглед е чудесно, след което губи работата си и целият му живот се проваля. Накрая човекът открива призванието си, започва да рисува и се чувства щастлив като художник. В “Кодът на душата” /не помня автора на книгата, но преди години нейните идеи ме завладяха/ се излага идеята за това, че всеки човек има някакво призвание, нещо, за което е създаден и се е родил. Това е жълъдът. Според мита за жълъда и за дъба във всеки от нас има една такава сърцевина, ядро и само ако й се отдадем и бъдем такива, каквито сме призвани да бъдем, от жълъда ще израсне големият, силен дъб. От малкия жълъд ще израсне крепкото дърво. Тази идея е същността на много притчи, книги и приказки. Както и на приказната книга “Алхимикът” на Паулу Коелю – всеки има своя лична легенда, и ако не я изживее докрай, ще се чувства нещастен.
Това беше един от аспектите на живота ни, който според мен караше хората да се чувстват нещастни. Чувството, че си роб, че си насилен, че целият ти живот преминава безсмислено и не можеш нищо да промениш. Но беше ли причината за това само в един - единствен избор и в една потисната мечта или неосъществено призвание. Всъщност животът ни не можеше да бъде определян само от един образ и една мечта за изживяването на личната легенда. Животът ни се състои от поредица от мигове, всеки от тях нашето настояще и ако се чувстваме нещастни или щастливи, то това е именно в мига, а не в идеята за живота като цяло, не в представата и копнежа ни за нещо неосъществено. Мисля си, че не само една постъпка в нашия живот, а всеки малък или голям избор, който правим, ни превръща в това, което сме – щастливи или нещастни, всеотдайни и изпълнени с кураж или потиснати и угнетени. Ако с всеки малък избор предаваме собствената си природа и своето Аз, неусетно се превръщаме в непознатите за самите нас хора или в нещо, което не сме, което противоречи на същността ни. И чакаме, и очакваме щастието, бленувания, мечтан живот, който така и не идва. А всеки миг можем да променим живота си, всеки отлитащ миг губим възможността да живеем, както повелява сърцето ни. Така наречените дребни неща, а всъщност всяка конкретна постъпка, всяко конкретно преживяване, определят и дават смисъл на живота ни. Така във “Vanilla sky” София казва на Дейвид, че всеки миг може да промени живота си, а малко след това всичко се проваля. Така в края на филма героят разбира, че е живял в Lucid dreaming: живот – илюзия, създаден от филмите, плакатите, песните, кориците на албумите – един образ и една идея – щастието, което все очакваме. А нима този, който се чувства нещастен, не е затворил в себе си някоя неразказана и неосъществена история – илюзия, и пропуска настоящите мигове в очакване тя да се случи.
В това очакване и в липсата на кураж, страха да се изправим пред самия страх и пред болката е причината за чувството да си нещастен. Замисляли ли сте се защо отритнатите от обществото избират провала пред илюзията във всекидневната борба. Пристрастените към алкохол, дрога, хазарт, самотниците, самоубицийте – всички, които сякаш всъщност са си признали, че животът не си струва. Те са преминали състоянието на очакването и са приели, но сякаш безропотно, че не са се справили, че са неудачници. Това, което пристрастяването и потъването в мрака им пречи да осъзнаят е, че този живот, който са водили до тогава, не си е струвал, че са се чувствали ограбени и насилени, не защото животът им въобще не струва, а защото това, което са живели, не е живот. Затова и са спрели да изпитват чувства – болката ги е заливала, а те са поемали дъх и са затваряли уста, за да не се задавят и удавят в нея. Но не са разбирали, че не могат да устоят вечно, че дъхът им ще свърши и тогава ще спрат да живеят. Но искам да ви обърна внимание, че тези хора, които сякаш са извън това, което наричаме “общество”, всъщност са имали смелостта поне да си признаят, че това, което живеят не е живот, а вегетиране, нещо по – лошо от летаргия, това е сън, в който тровиш душата и тялото си /които всъщност са неделеми части на твоето същество на този свят/. За това пътят на излекуването и възвръщането към живота много често минава през депресията. За пореден път ще споделя тезата от психотерапията, че “паническите атаки” /пристъпи, при които имаш чувството, че умираш и си завладян от неконтролируем страх/ са божи дар. Те ти казват, че нещата не са наред, че дори и на съзнателно ниво да си мислиш, че всичко е наред, че можеш да контролираш живота, себе си, околните, случващото се, в действителност водиш живот против същността си, тровиш се, самоубиваш се. Тялото ти, мозъкът ти не са нещо отделно от душата ти, от сърцето ти, от емоциите ти. И когато ти задушаваш емоциите си, убиваш ги, не им даваш да живеят, те все пак успяват да кажат чрез тялото ти, че нещата не са наред, че не живееш, а се самоубиваш. Всеизвестна е теорията за потискането на чувствата и причините за депресията – тя е приета като всепризната истина. Ще споделя обаче това, което научих от личното си преживяване в психотерапията. Едно от нещата, които бяха причина да се чувствам потиснат, да изпадам в паника, да бъда обзет от неконтролируем страх, беше неспособността ми да отказвам, неспособността ми да се заявявам като личност и да избирам това, което искам, а не това, което се очаква от мен и което принудително или с помощта на страха от всичко ми налага обществото. По време на психотерапията разбрах, че неспособността да отказваш на натиска на другите е неспособността да бъдеш самия себе си, да се изразяваш, да се заяваваш като личност. Докато посещавах психотерапевта си и изпълнявах задачите, постепенно усетих с какво радостно чувство и усещане за лекота, пълнота и покой живее човек, когато се научи да отказва, когато и в най – дребните неща бъде самия себе си. Научих, че за да се чувствам по този начин, трябва да бъда самия себе си всеки ден и във всяко отношение – и в работата си, и в личния си живот, че трябва да правя неща, с които да радвам самия себе си /да си правя малки или големи подаръци/. Работата не е просто една отговорност, едно задължение, в което си длъжен да правиш постоянно компромиси. За да си себе си, трябва и в работата /която отнема по – голямата част от активния ти живот през денонощието/ да бъдеш себе си, да спреш да правиш безбройни и вече незабелязяни компромиси с личността си, с желанията си, с чувствата си, с разбиранията си, за да угодиш на шефа, на клиентите, на безбройни хора, които въобще не се интересуват от твоята личност. За да бъдеш истински щастлив, не трябва да загърбваш собствените си потребности в името на наложените чужди истини, като необходимостта да се правят компромиси, миражът на успеха или желанието да бъдеш одобряван, оценяван или възхваляван.
След първоначалния си успех с помощта на психотерапията обаче отново се върнах към предишното си състояние на страх от живота, невъзможност да събера кураж да изразя чувствата си, да отстоявам себе си. Една от причините беше, че не изпълних докрай поставените ми задачи, а тяхната цел беше да разкрия чувствата си, да разкрия истинската си личност и това, което ме вълнува, пред най – близките ми хора. Цял живот се бях страхувал да бъда себе си и бях очаквал сбъдването на мечтата да изживея личната си легенда. Очаквайки това като някакво чудо, все по – навътре криех от близките си, а и от самия себе си собствените си страхове, болки, страдания. Когато все пак по някакъв начин започнах да разкривам чувствата си пред хората, които обичах, започнах да чувствам и причината да загубя истинското чувство да живея. Това беше нещото, за което говореше Брене Браун в своята публична лекция: страхът да призная, че съм уязвим, че съм несъвършен, че животът е изпълнен с болка и страдание, но и с радост и вдъхновение, че животът е неконтролируем и колкото и да се опитваш да го поставиш в рамки, няма да успееш, но ще го осакатиш.
Това, което ме беше страх да приема през целия ми живот, е болката. Така загубих и себе си – в борбата си и неприемането на несъвършеното си аз, което се страхува от болката и загубата. Затова и започнах да пиша есетата си. Преди малко заговорих за хората, които са нещастни, депресирани, дори пристрастени. Едно от най – съкровените неща, създадени за тях, е песента “Ammonia Avenue” на Алън Парсънс Проджект. Дълги години я бях слушал като някакво пророчество, преди да прочета в Интернет, че името й идва от Книгата на Анонимните алкохолици /така и не ми стана ясен смисълът на името, което в буквален превод означава Авеню на амоняка, но една от възможните версии е, че това е акроним на анонимните алкохолици/. Тогава почувствах по по – различен и по – дълбок начин текста на песента. Както се пее в нея, кой съм аз да отсъждам и да съдя правотата или грешките на който и да било на този свят. Но през целия си живот се опитвах да го правя, за да прикрия собственото си несъвършенство, заблуден, че смисълът на човешкия живот е да се постигне съвършенство. Трябваше ми време, за да разбера, че хората, които ме обичат, виждат истинското ми лице много по – добре от мен и ме обичат с недостатъците и страховете ми, а единственият, който не може да ме приеме такъв, какъвто съм, съм самият аз. Трябваше да приема светът вън от мен и вътре в мен такъв, какъвто е, за да почувствам силата на усещането за спокойствие, което те обзема, когато приемеш самия себе си. Имал съм такива моменти, в които съм чувствал онова нещо, което наричат жизнена енергия, което също се нарича Рей Ки, божествена сила, световна душа и онази свързаност на всички създания, същества, растения и предмети на този свят – онова, за което говори героят на Джон Траволта от филма “Феномен”, разказвайки за гората от трепетлики, които са се оказали един – единствен жив организъм, едно растение с общ корен. Разбирам също, че миговете на покой не могат да бъдат вечни и че по – голямата част от живота ми ще бъде изпълнен с тревога. Тревога, която изпитвам именно защото съм свързан с хората, които обичам, и те са важни за мен, страх ме е за тях, за техния живот, за всичко, което може да ги нарани. Но вече знам, че тази тревога ме прави човека, който съм.
След думите на Брене Браун за хората с всеотдайни сърца, които приемат и страха, и болката, и радостта, и затова са способни да обичат и да се отдават, мога да добавя само няколко мои мисли. Чувството за загуба и способността да изпитваме болка е наша същностна черта, която ни определя като човешки същества. Отказвайки да приемем страданието, загубата, страха и тревогите си, ние не ги унищожаваме и не се предпазваме от тях, а ги затрупваме така, че те загниват вътре в нас и унищожават способността ни да бъдем човеци. Не болката и загубата сами по себе си ни правят нещастни, а неспособността ни да обичаме и да се радваме на живота с цялото си сърце, да се чувстваме обичани, да се чувстваме самодостътачни и цялостни. А тази неспособност се заражда в неспособността ни да изпитаме докрай и да приемем болката. Болката е не само неизменна част от нашия живот. Нещо повече – чувството, способността да изпитваме болка и да сме съпричастни с болката на тези, които обичаме, ни прави хора. Начинът, по който се отнасяме към болката и това дали я превръщаме в омраза или в обич, в мрак или в светлина, определя това какви сме и колко сме човеци. Както обратното на любовта е неспособността да обичаш, обратното на щастието, тоест нещастието е неспособността да си щастлив. А чувството да си щастлив се корени в способността просто да приемаш себе си и хората, които обичаш, такива, каквито са, да приемаш живота в цялата му пълнота - с всеки миг на болка, с всеки миг на радост, без да бързаш да преминеш в следващия миг, очаквайки, че там всичко ще е под контрол.

_______________________________________________________________
“When you can’t hear the rhyme
and you can’t see the reason,
why should the hope remain,
for a man will be tired and his soul will grow weary
living his life in vain,
and who are we to justify the riding all we do,
until we see, until we find Ammonia Avenue…..”
Ammonia Avenue, Alain Parsan’s Project

“Когато не чуваш римата
и не виждаш смисъла,
защо ли надежда да остане,
защото без тях човек ще бъде надмогнат от умората и душата му ще натежи,
ако живее живота си напразно,
ала кои сме ние да съдим пътят на всички нас,
докато не видим, докато не открием Ammonia Avenue” /преводът е мой/.