автор: musketar

Хайде стига бе, лигльо! На какъв ми се правиш?
Бива творческо его, ала толкоз - не бива.
И защо нея хвана в твойте вълчи капани?
Не те моля, нареждам ти: Незабавно! Пусни я!

Нещо друго ли чакаш? Аз съм твое подобие.
Ако искаш смирение - ти сега се смирявай.
Аз отдавна ти пиша, легнал във гроба си.
Вече няма да пиша. Твоя гроб ще копая...

И не ми ги пробутвай тези басни с уроците.
Понатрупал съм, знаеш ли, доста стаж на гърба си.
Слаб учител е онзи, възпитаващ чрез болка.
Затова си спомни най-доброто в кръвта си.

Милостта, чудесата... и... синовните рани...
Май и двамата няма накъде да отстъпваме.
Затова я пусни. Нека тя да остане.
Нека тя да остане. Аз със тебе ще тръгна.

Този мост е последен и за мен, и за тебе.
И ще минем по него - по взаимна принуда.
Или гуша за гуша ще литнем във бездната,
ако идваш без сделка. Или без чудо.