автор: lordly

Той, не е оня известният Начо Папазов, той си е наш, квартален.
Не е Начо, а Атанас, ама и фамилията му е същата. В делник и празник е с костюм и вратовръзка, и така ходи дори до казана, да изхвърля боклука.
„Мекере беше в завода, профпредседател”, помня го от баща ми, ама и други май го помнят или знаят, щото го отбягват.
Той пък, все е по пейките, пред блока и в градинката, и все търси с някой да се изприкаже.
Не ми позволяваше съвестта, ей тъй да го подминавам, та се спирах да го изслушвам, доколкото времето и търпението ми позволяваха. И тъй, до вчера:
- Слушай Даскале, ти си малък и не знаеш, ама тоз нашият блок, дето е по-здрав и по-хубав и с тоз голям паркинг отпред, аз съм причината. А сега, що ми се цупят, а – и държи ме за лакътя и не пуска.
- Сигурно ще е нещо отпреди, бай Начо – прибирам си аз лакътя.
- Виж, мойто момче – придърпа ми лакътя той, тъй че си вкара носа до ухото ми – бай ти Начо и днес квот рече, туй става. Я ела горе да те черпя едно Джони от специалните доставки, пък да видиш за що иде реч!
„Ех, да ми беше на годините, ама не си..... Ако ще и да си Начо, ако ще и Папазов да си, нали сега не си на власт, ех шамар с лопата де..... Абе я си ходи да си пиеш сам джонито!” (ама не му го рекох).
- Зает съм, а лека нощ, бай Начо!