автор: Methodius

Например: <Моето искане да говоря е агресивна трибуна на стремежа към дезориентация... Гневът, протестът, възмущението, затрудненията!
Тормозът!... Ето и свидетелството, че трибуната, захранваща своеобразна вербална стенобойна машина, изпълнява предназначението си: да бъде разкъртено разбирането и проглушен слухът. Проблемът не е твой, проблемът е масов, масиран! Проблемът е мой! На следващ етап гипсовите отломки на недоумението подлежат на идеологическа пресовка... Психоатака. Психологически десант през море от разпенена слюнка... Амин! Аз трябва да бъда смешен!>

Или:

Сериозно- възможно ли е на разсъдъчно ниво междуличностно общение? На разсъдъчно ниво- както ти за мен, тъй и аз за теб си/ съм "един човек-обект": говорещ, жестикулиращ, движещ се, постъпващ... Дотолкова бихейвиоризмът е отрицание на психологията на християнството: доколкото плитчината отрицава дълбочината. Когнитивната психология пък извежда, отразсъдъчно, при "общността на разума", при някакво трансцендентално, кантианско единство на "всички разумни същества". И дотолкова когнитивната психология, от друга страна, е отрицаваща християнската: доколкото дългът отрицава съчувствието.

Абсурдът е съществуване под условието на валидността. Няма собствен свят- светът е чуждото,- има собствен мрак, мрак сам по (в) себе си. Човек живее тлеейки, мрак под условието на просветлението. Непрекъснато се раждам. Светлината е "вече да"; мракът- "още не". Неувереността на мотивацията срещу строгата категоричност на правилото. Абсурдното е, че мракът е в чаяние към светлината. Сатана е пламенен не с друго, а с Божията искрица. Някога, във вечността, Сатана, за да съществува, отпада от изискването за божественост. Тъгата на Сатана е във вината на Сатана; тук е и любовта на Сатана, неговата човещина. Сатана- изобразен в гравюрите и акварелите на Уилям Блейк като тъжен и влюбен юноша.

Учудването е от гравитачния гнет на един външен свят, със свои неумолими и неумолимо разкриващи се закономерности, върху вътрешния, несътворен още, сумрачен свят. В крайна сметка: неувереността на мотивацията срещу строгата категоричност на правилото. Любовта (а тя е любов към света наоколо, а не абстрактна, "метафизична" любов) е безграничен абсурд!

Съществуването е: присъствие на самата непостижимост на изискването. Съществуването- когато не е заглушено в залисия, стъпкано в скотост или отложено с "момент!" в мига на съвършенство. Необходимо важи ли "желая"? Но и значението пък- отменя ли го нехаресване? А "себе си"- нима е в мир, тогаз, със себе си? И, о, когато вътре тягостно клокочи тишината, а пред мене, виждам, Бог е вече сътворил света!...

Прозорци.- Привет, Утро във вечерен час!... Очаквам дрямката. А след нея- очаквам бледото панелно-асфалтово разбуждане, когато прозяващият се, парцалив и напоен с кисела, потна роса ден-хигиенист вече ще е забърсал мастилото от прозорците. (Нощем, когато пиша, пръскам мастило по всички прозорци...) Боя се да приближавам прозорците... Всъщност, прозорците са там. И макар никога да не съм ги приближавал, знам, зъзнейки при всеки утринен повей, че винаги, дори и в дните и нощите на моето повито детство, са били без стъкла; и че мракът не е просто слой мастило, който да възпира светлото нахлуване на една сияйна вечност... Прозоръчна е и операционната система, инсталирана на моя компютър.

Marginalia.- Разхождах се по пясъка- досами ведрата синева на, мисля че, някое от южните морета. При триста и четвъртата крачка у мен очаквано нахлу визията на размишляващ от висок и мрачен скалист бряг социолог- визия за бурното обществено вълнение на отминали дни... Неговата задача бе да заснеме вълните- надигащи се и прииждащи една след друга, една през друга... В края на своите наблюдения предложи общ изглед и морфологичен разрез, придружени със заключения относно три гранични области: преден фронт, гребен, заден фронт. Тези три области той съпоставяше със съвкупната вълнова маса. Получи одобрение от колегията.

В некултурологичен аспект социодейността (значи: изключая несоциалните и антисоциалните човешки прояви) е с икономическа посявка (чиято почва е човешкото битие). За анализа икономиката е единство на производство и търговия, два взаимообуславящи се компонента: производството се осмисля в печалбата, а печалбата се осмисля в производственото развитие. Резултатът е: т. нар. икономически растеж. Еластичната спойка на производство и търговия наричаме пласмент. Въпросът е: не е ли туморно образувание обособилият се в съставно звено пласмент? Не е ли условие на функционалността му- да е структурно присъщ на икономическата система?... В аналогия- при положение, че ролята на съдията е да пласира държавност, не е ли т. нар. "съдебна власт" симптом за израждане (разпад) на държавността?

В нямащо къде придръпване на безбрежния океан на съчувствието става така, че посади люлката на прамрака усяда личност. Изпод черната клокочеща глъб на водата, от високи към ниски, кои по-наблизо, кои по-далеч, надигат жарък тектоничен лоб хората, още: хорицата, кратунковците, крачунчовците... Но, да, най-напред: оголват се, припичани на слънце и похлюпени с ефира на съзнанието, пустинни, безводни островчета с прозирна синева около им- все места под слънцето, до едно: tabula rasa на природата. Обаче маранята, трепкаща над всяко от тях, илюстрира по едно духче. И ето че из-от някои изскача хлебна палма, белег, че те ще да са от полезните. Из-от други- по някой кактус, бодлив водосъдържател- тези са от вредните. А из-от трети пък изскача плажен чадър- нито вредни, нито полезни, те са от самодоволно живуркащите... Личността бива овеществявана през постъпката. Практика. А бурята?... В разговор с морето: посрещам едно; друго- отпращам. Още какви ли спомени ще увлече и какви ли забрави ще изтласка морето. Практика. Но- здравей! Теб, Другия, бурята Те отвя и си отиде с Теб; и бурята Те принесе, и доходи с Теб!

Метафизически, битието вече не обладава сила, та да е и пишещо; то бива лежерно слово. Езикът още не обладава слово, та да става и четим; той остава плътен израз... Kоренището на писателско-читателското рефлективно отношение език (израз)- битие (слово). Филологическата еманация на Волята!... Не съвместяване фрази, фразите никнат: в противоречие една към друга. Значи- нито Дерида (Сократ), нито Хайдегер (Ницше), а Шопенхауер!... Фразата е основната комуникативна единица; но междуметието е основната филологическа единица. Любознанието отпочва с фразата, но се корени в междуметието. Или- любознанието не е дадено, а континуално израстващо (-нало). Дълъг е пътят от межуметието до фразата, несъизмеримо по-дълъг, сравнен с пътя от фразата до текста. Вътреразгърнат, максимално всложнен текст, чиято сложност е подчинена на свещената простота (-тия): смилането и абсорбцията, в полза на ретроградна междуметност, и на най-малките остатъци от смисъл. "Който не разбира от дума, ще разбере от бой." (Шопенхауер, "Афоризми", "За човека, обществото и нравите".) Крайната фаза на цивилизационното филологическо израждане. Своеобразен grindcore... Ето какво, в противоречие със самото себе си, ни продиктува нашето (дадаистично) любомъдрие... Най-непростимият грях към и за разбирането: е престореният, троснат наивитет, прикриващ латентното състояние на ленивия и малодушен отказ от познавателно развитие... Но, не! Това не е самодоволство, а мъчение! (Ето къде е изкуплението и, съответно, спасението.) Да избереш болката- от страх. До смърт да бягаш от себе си- от страх... И все пак- печелиш хитрост, насрещу вината... Какво ме възхищава?- Умението да оправдавам мелодраматическите си пози!