автор: ivalex

В един ветровит ден листа на брезата си говореха, цветчетата на маргаритките се люшкаха в люлчици от паяжинки, а едно малко маково листо полетя към земята с тиха въздишка. Маковете трепнаха и наклониха рошавите си главички за да видят изгубеното си чедо.
Старият дядо Пън седеше и пушеше кривата си луличка, пускаше кръгли облачета дим и щом видя маковото листенце, чевръсто се почеса по брадата и рече:
- А тебе мъниче, какво да те правим?
Две палави врабчета кацнаха на оградата и любопитно се взряха в червеното листенце.
- Чик, чик-чирик, дай го на внучето си, дядо Пън.
- Ммм, че не се сетих по рано. Аленкааа, детенцеее. - викна дядото.
Малко луничаво личице надникна през дърветата. Момиченцето беше с коси, дълги до раменете и с цвят на разцъфнало глухарче.
- Къде си се вряла? Виж маковото листо - посочи дядото с костеливата си ръка, приличаща на кора от старо дърво - ей го лежи връз моравата, твое е.
- Мое, само мое. Благодаря ти дядо. - рече момиченцето. То идваше всяко лято при дядо си. В града където живееше, нямаше нито макове, нито безкрайни полета с треви и цветя, нито борове, които да опират в прозорците и да се оплитат в косите. В града имаше спретнати градинки със засадени летни теменужки и рози, лъснали напечени от слънцето пързалки, по които децата се спускаха, докато си съдеряха панталоните и от които ако паднеш на цимента, ужасно си ожулваш колената. Имаше криви метални катерушки, боядисани в жълто и червено и пясъчници пълни с пепeлив речен пясък, в който дребoсъците по цял ден пресяваха камъчета и печеха кексчета. Но Аленка не играеше с дребните. Предпочиташе да се шляе без посока, с големите дечурлигата и да измисля калпазанства из квартала. Лошото беше че по обедно време ставаше ужасна жега, всички деца, дори големите се разбягваха за да сърбат студена супа, да си дремнат, или да четат книгите от летния училищен списък. Алена не обичаше нито супа, нито съня, да чете още не можеше, а най не обичаше да седи сам-сама. Заради туй момиченцето настояваше да прекарва летата при дядо си. Селските деца бяха друго нещо, играеха на сянка под боровете, никак не се тревожеха колко ще се изцапат и ожулят. Случваше се да пропускат обяда, защото времето спираше и Слънчо стоеше любопитен на небосклона, дълго-дълго и чакаше поредната детска беля, за да се похвали привечер на Вечерницата.
- Измислих деденце, ще взема да напълня старото корито - подскочи развеселено детето.
- Онова пробитото ли?
- Е да, нищо му няма. Листото ще е като лодка, ама лодка без платно... не, не, не... Кадифено листенце, готово е за юрганче... Ама вчера, докато бях в Ането и си играхме на люлката и после майка й ни викна да ядем мед и масло... олеее забравила съм я...
- Кое, филията ли?
- Не дядо, Софи!
- А, Софи е голяма пътешественичка... пак е спала у съседите. Нищо, нищо, следобеда ще идем да си потърсиш куклата.
- Знаеш ли дядо,.. това листо е вълшебно червено кадифе и ако някой го наметне и става.. ааа.. става фея, или може да стане наметало на рицар дори. Леле, трябва да кажа веднага на Ането и на малкия Марти.
- Не, чакай дете, заслушай се. - прошепна дядото, в очите му пламна усмихната искра. - Още ли вярваш в чудеса?
- Че кой не вярва. - добави шепнешката Аленчето. После погледна въпросително маковете, цветовете им тревожно се полюляваха и диреха листенцето. Брезата се беше свела и кротко шушукаше: Ехоооо, Ехооооо...
- Дядо знам, това листенцето е много тъжно, то се е загубило... като онази принцеса от приказката, която спала в гората под дъждъра си.
- Под кое?
- Дъждър е чадър, не ли по-добре да се казва така като пази от дъжд.
Дядо Пън знаеше всичко, познаваше всичките цветя в градината, говореше си с луковиците на лалетата и грудките на цикламите. Спореше с всичките врабци в околията и особено с горделивите надувки от рода Сивокрачкови. Поздравяваше в росните утрини сърните, прекосяващи полето зад къщата... Ала и този път внучето му го изненада и лицето му блесна озарено от идея.
- Алена, имаш едно единствено листенце, какво реши да правиш с него?
- Де да можеше да имам и едно вълшебство.
- Ами ако имаше, какво щеше да си пожелаеш.
- Искам да видя Истинска Принцеса.
- Добре щом го пожела, нека е така. А сега изтичай до къщата и ми донеси онази старата ми шапка.
Момиченцето погледна към брезата и бързо подмина разцъфтелите макове. Размяташе роклята си и си мислеше, че на света няма нито един магьосник, без истинска магическа шапка. Когато се върна, Дядо Пън опипваше една суха цепеница.
- От това ще стане чудно горско джудже, или може би дървена лъжица за варене на сладко от малини.
- Ами листенцето и Принцесата... ето, нося ти шапката дядо.
- Шапката ми, че какво общо има тя с листенцето. Принцесата... за малко да забравя. Ето я - твоя е.
Детето зяпна учудено, а дядото сложи в полите му мъничка макова кукла с разцъфнала алена рокля.
- Е какво ще кажеш, харесва ли ти? Не знаеш ли Але, че вълшебствата стават без шапки... и освен това, днес не аз направих чудото.
- Ами, кой тогава?
- Ти. Сега дай ми я тая шапка, че почна да припича слънцето, и не мога да издялам лъжицата.
- Прекрасна е, чудесна е... ето и ръчичките, ето и челцето, ето и поличката, моята мила Принцеса от маково листо. Детенцето грейна от радост, каква чудна кукла, по приказна не бе имало. Прегърна я, залюля я и и запя:


Погледни земя красива,
грее бляскаво небе.
Вятър клоните приспива
като майчица дете.

Бяло облаче от вълна
Кротко горе си пасе.
Слънчо шапката си килна
люлка почна да плете.

Над полята необятни
над гори от тъмен бор.
Над житата кротки златни,
и над малкия ни двор.

Да играем и да пеем
с тая люлка от мечти.
Двете като се засмеем
този ден ще отлети.



- Дядо, отивам да покажа на Маковата кукличка нашата градина.
- Иди... но не забравяй да я почерпиш с бистра водица от кладенчето.
Аленчето прегърна стареца с най-голямата прегръдка и побягна.
- Дядooo, много те обичам. - викаше някъде откъм боровете.
- Хей, мисля, че от сутринта си пораснала с цяла педя, затова внимавай как влизаш през вратата. - разсмя се стареца. Дребното момиченце дори не го чу... то прегърна маковата кукличка, спря под боровете и с пръстче посочи на горе.
- Ето, там е моята стая... била е на мама преди.
Детето дръпна резето на резбованата входна врата и в меката тъмнина вдиша аромата на ланско сушено грозде, на дялано дърво и на тих дом пазещ хиляди тайни.
- Шшшт, да не събудим къщурката, тя винаги спи по обяд. Добре дошла. - таванската стаичка беше мъничка с тръбен пружинен креват - Можем да скачаме на леглото колкото си щем. Вчера с Ани скачахме толкова много, че накрая ни изтръпнаха краката и ни заболяха коремите от смях. В това кръгло прозорче сутрин мога да ловя слънчевите зайчета, много са палави, играят си на криеница в клонките на боровете, но аз ги виждам. А тук, ооо, само виж какво има... ето, ето - принцесовското ми облекло. - Аленцето дръпна вратата на гардероба и заровичка. Откри две меки шапки. Бяла с периферия от изтънял американ и сламена със синя кордела, буркан с копчета, боа от посивени перушини, и купчина ролки избелели и носени... Облече една дълга рокля с бродирани ситни цветчета и затананика:

Аз избирам да съм бяла
в рокля нежна като цвят.
Ти във алено си цяла
от прекрасен маков плат.

Тоз дъждър пък е бродиран
нищо е че малко крив,
с него ще се екипирам
като щъркел причудлив.

Преровичкай антуража,
има толкова неща.
Аз избирам от багажа
тази смачкана боа.

Ей така се замотавам,
гледай чудно ми стои.
И на птица нова ставам,
кой това пък го скрои?

Рокля прана, но със кръпка,
две разръфани фланели,
на ръкавите със дупка,
ще ги вържем със кордели.

В гардероба да прашлясва
мамин шлифер не върви.
С тази шапка тъкмо пасва
О, тук пълно е с молци.

Апчиххх... и с прах....


Моля ти се, не увъртай
и сърдито не спори,
копчетата разпилявай-
нека бъдат сто звезди.

Толкоз тайни зная, зная,
много палави бели.
С тебе днеска си играя,
стига вече се муси.

Знам принцесите мируват
и са толкова добри.
На обноските робуват,
имат вчесани коси.

Грабвай ризите от вътре,
в нов човек се предреши.
От мотане стана утре,
хайде с мен се разкърши....

Днес е време за шеги. За шегиии...


- О, някой май се умори... или не, само имаш омачка рокля. Ела да идем на вън. Забравих, дядо каза да си пийнем от водичката...



Аленцето припна край дувара на къщата и изтегли малката жълта кратунка, която висеше вързана за старата чешма.
- Представи си, всички казват на чешмата кладенец. Стара е, много стара и може би кладенеца е бил някъде тука... един път дребосъка Мартин предложи да копаем, щото бил заровен... е, копахме петнайсет минути... или може би половин ден... и знаеш ли какво открихме - цели три дъждовни червея и едно чудно порцеланово нещо... кръгло и блестящо. Ама Ането каза че е капачка от газирано и че не била нищо ценно, ама аз я запазих. Дани вика, давай да опечем червеите на шиш, ама нямахме толкова дълги шишове и се наложи да ги пуснем на свобода. Още каза, че видял в едно списание как и бръмбари можем да печем, ама тоя ден не видяхме нито един... всъщност видяхме две калинки, ама те не са бръмбари, защото не бръмчат. Ето пийни си от кратунката, представи си това е чаша. Знаеш ли от какво е? От тиква... Ха-ха чашите растат в градината ни... такива нямаме в града. Ще ти покажа къде скрих Нещото, трябва да е много важна капачка, щото не приличаше на бирените. Много е сладка тая вода, ти пиеш ли газирано? Аз не пия. Кака Мима ми обясни, че корема ще ми се надуе и ще бъда като скотна жаба. Жаба знам какво е, ама какво е скотна, сигурно нещо подобно на жаба кикирица... Не посмях да питам кака щото да не си мисли, че съм гражданче. Един път обаче Ането беше пила от газираното. Имаше коремобол, а Дани и Мартин цял следобед се смяха и казаха че газовете са опасно нещо и толкова може да се подуеш, че чак да полетиш... Ама Кака Мима ги нахока и даде на Ането да пие някакво шумящо лекарство. Да идем да видим, скритите ми неща, хайде...
Като стъпваше по попадалите борови иглички, Ането беше тиха и се правеше на контрабандист, преминаващ през много опасна гора, пълна с дебнещи страшилища. Всъщност, единствените които видяха детето, бяха две страхливи сойки, кацнали да отпочинат на един елов клон. Като литнаха Алена така се стресна, че изпусна маковата принцеса и за малко да побегне.
- Тая игра никак не ми харесва, Дани, Мартин и Емо ме научиха... Не е момичешка. Вече стигнахме, до тоя гнил корен, преди имало много голямо дърво, ама изведнъж почнало да се смалява и дядо Пън го отсякъл защото казва, че не е редно едно дърво да расте на обратно. Ането посочи дребно обрасло с мъх пънче, от едната му страна имаш една белезникава дървесна гъба, голяма почти колкото половин чиния.
- Само повдигаш мъха и гледай – хралупа! Ако бях катерица, щях да я пълня с лешници. Онези скръндзавите съседи, имат много хубав лешник, ама не ни дават. Есента не съм тука, иначе щях да си отмъкна, ама сега лешниците не струват... вътре са празни знаеш ли?
Ето ти капачката. Ето съкровището от цветни стъкълца, събрахме ги с децата на реката, като погледна през това и виждам бъдещето. Това е парцалчето, даде ми го Стефчо, от голямата торба под шевната машината на баба му е. А това е тъжно перо, от лястовица е, беше умряла и кака Мима и другите я погребаха... Ама истинско погребление. Стефчо я сложи в кутия от локум, а Кака Мима разлепи микролози - май така им се викаше. Дани знае да чете и донесе една Библия, нещо чете, и на мен ми беше тъжно, че нали аз я намерих. Друг път пак съм намирала птичета и паднали врабчета от гнездото под стряхата на къщата. Дядо ги познава и ги връща по домовете. А копче е окото на стария ми зайко, не може вече да се поправи, и сега си е така, едноок като пират. Имам напълно истинска заешка опашка, размених я за едно скачащо топче и дъвка със сменяеми цветове с Доди, много глупаво момче излезе този... Ето и пръстена, даде ми го русата Петя, тя го има от новото момче от столицата. Емо и Дани му завиждат за новото колело, и щото вози малкия Мартин... ама мен ми е все тая, нали имам пръстена. Веднъж чух, как Емил каза на децата, че Кака Мима ще се жени за онзи, новия. Изгладнях от толкова приказки, а ти нищо не ми разказа... да идем да хапнеш нещо... Там има зелени ябълки.


Алена прегъна роклята си и я напълни със стипчиви и кисели плодове. Изяде цяла дузина и приседна на сянка под дървото. И изведнъж чу двете сойки да си говорят:
- Моите малки още са голи.
- А моите вече имат опашки, и по три пера на гушите, но пак ме е страх от Грабливите.
- Ти знаеше ли че имат малки, на високия бряст - две голи соколета.
- Чух ги, много са гладни, но още чух, как стария ловец им се закани, да не крадат гъсетата му.
- Брей - рече Алена - какви работи стават по света.
- Ха-ха, сойките всичко знаят. -Обади се нежно крехко гласче.
- Еййй и ти се разприказва.
- Като принцеса Маково листо, така съм възпитана, да изчаквам и после да говоря... затова до сега си мълчах. - Добави Маковата принцеса.
- Мен пък мама ми казва, че съм много бъбрива.
- Вие там долу какво се развикахте? -обади се едната сойка.
- Само... само се запознаваме. - Поясни Алена.
- Ние пък те познаваме отдавна, ти си онова дете, което все тича насам-натам... и много вика. - рече едната сойка.
- Ама хубаво пееш - каза другата - я ни изпей нещо.
- Еми... за кое?
- Изчакай момиче, аз ще им попея - рече един славей, който току що беше кацнал на най-ниското ябълково клонче.

Днеска пред света,
пея свежа новина:
Бал се готви за нощта.
Имаш ли покана?

Бързай и не се бави,
рошав ли си, се среши.
Нови дрехи набави,
във каляска пристигни.

Ти дете, не се чуди
важен глашатай съм аз.
Царски нося три звезди,
зарад чудния си глас.

Старата бреза се наклони и зашумя много развълнувана:
- Брезите на балове не ходят, но ще ви пратя няколко мои деца, че така обичат да танцуват... Ако дойде вятъра да ги вземе от дома.
- Ти на него не разчитай, преди обеща и нас да вземе - обадиха се два бели крема, разцъфнали край оградата - но ни забрави. Какво е бал без тръбачи, и ни изпратиха две водни кончета за превоза.
- Зле ли ви беше? - плеснаха с криле сойките - Същите кончета, които дойдоха за вас теглят царската каляска.
- Царицата, царя, все тая е когато нас ни няма... не може да започне бала.
- Ха-ха-ха - развесели се Алена - каква врява за един бал.
- Не току-така бал. Днес е балът с принца - каза Славея.
- И ще танцува с Маковата принцеса, цяла нощ.
Малкото момиченце се ококори от учудване.
- О, а принца, той кой е?
- Ще го видиш довечера. От знатен род и с маниери, и със столетно родословно дърво.
- Нямам търпение вече, Господин Славей...
- Щом е така, върви се приготви дете - рече славея и хвръкна.
- И ние отиваме да се спретнем... цвърнаха сойките.
- Всъщност аз съм напълно готова, ако не броим тази смешна шапка. - Отвърна момичето.
Тогава Маковата принцеса размаха рокля и всичките макове, разцъфтели под брезата, запяха в хор. Света мигом потъна в златно-червена омара, а страните на Маково Листенце пламнаха в срамежливи сълзици.

Тихо шумоли брезата,
буди своите листенца
и те милва по косата -
ставай маково детенце.

Че под сянката кротува
Жълъдовото юначе.
Чака с тебе да танцува,
маха с дъбово калпаче.

Бързай, запретни полите
със коланче от тревица
и си вчесай във косите,
бисер медена росица.

От перце каляска бяла,
с паяжинка за юздичка
е за тебе тука спряла,
теглена от синя птичка.

Бал на Мъхова поляна,
трепкат палави елите.
Грабвай своята покана,
валс засвириха щурците.

Бързай, вихрено върти се
в танци с бели пеперуди.
И не спирай, че стъмни се,
греят звездни изумруди.

Ти пантофките загуби,
Рокличката е съдрана.
Днеска рано се събуди,
но за тебе Утре няма.

- Време е - пошепна Принцесата и се качи в каляската.
Тогава видяха Нощта да идва и да посипва звезди сред полето, носеше тежък индигов плащ и където минеше мигом се свечеряваше, а лилавите камбанки кротко затвориха чашки и тихо зазвъняха. Аленка погледна Принцесата и въздъхна, толкова беше красива с огнената си рокля и с коронката изплетена от тънка прозрачна паяжинка и бисери. Щом първите щурчета засвириха, в далечината се чуха тръбите, известяващи началото на бала. Мъхова поляна вече беше препълнена. Безчет малки светулки палеха фенерчетата си, рояк сини пеперуди прелитаха с кани медова росица, а в зелени фракове чевръсти скакалци разнасяха захаросани семена и сладолед от цветен прашец. Гостите се тълпяха, кой от кой по причудлив и екстравагантно облечен... Някои важни господа - Бръмбари имаха бомбета, а други бастуни. Две червеношийки се перчеха с новите си огърлици. Една кльощава пеперуда за малко не си скъса роклята, докато се оглеждаше за своя кавалер.
Идването на Царицата и Царя, беше известено с ново, силно тръбене. Каляската им спря на най-светлото място и пред нея се подредиха царските войничета, с жълъдови щитове и дълги зелени наметала от листа. Царицата беше фина като вейка, а Царя кръгъл и с голям чворест нос, но младия принц беше напет и имаше прекрасна шапка. Той галантно се поклони и пое ръката на Маковата Принцеса. На първия валс я поведе в танц. Алена седеше, похапваше сладко от глухарчета, пиеше странен, леко горчив сироп и с интерес следеше всичко. Скоро също се оказа поканена на танц от дребния Мишпулко - пазач на всичките хиляда и едно горски семена. Следващия валс танцува с Есталия Класифис-почетен гост от далечна Амазония. Музиката изпълваше Мъхова поляна, песните и веселието не стихваха, а Принцесата се вихреше с развята рокля. Смеха и звънтеше, преливаше от щастие, радост и безгрижие. След три тура танци, Алето седна уморена, близо до едно джудже.
- Ле-лее, какво веселие, но почна да ми се спи или ме омая горчивия сироп.
- Нищо му няма на сока, аз отивам за още. Като се върна ще танцуваш ли с мене? - рече джуджето и се почеса по брадата.
- Може би един последен танц - отвърна детето, но още не довършило и ярка бяла светлина блесна и света се завъртя.
- Ах, още е ден... Под ябълката съм, заспала съм и съм сънувала - изненада се то. - Какво стана с бала, а принцесата Маково листо? Поне ти си тук. Рокличката ти е увехнала, бързо да идем за водица.
Слънцето слизаше ниско на небосвода. Летния въздух трептеше от безчет танцуващи светещи прашинки. Морето от треви шушукаше, под ябълката едно щурче опъваше струната на цигулката си. Маковете запяха своята песен.


Тихо шумоли брезата,
буди своите листенца.

Алето не дочака края...а побягна.

И не спирай, че стъмни се,
греят звездни изумруди.

Ти пантофките загуби,
рокличката е съдрана.
Днеска рано се събуди,
но за тебе Утре няма.

„Само този ден, само тази нощ, нямаме никакво време, отиваш на бала.“

Вече се стъмваше, задъхано детето стигна на Мъхова поляна и остави малкото маково момиченце под елите. После, без да се обръща, пое пътя към дядовата къщурка.
- Днес беше най-чудатия ден - рече на дядо си, докато си обличаше нощницата. - Забравих за Ането, Марти и децата. От едно листо и едно вълшебство, станаха толкова много чудеса.
- Утре също ще има, мило мое дете.
- Сега Маковата Принцеса е на бала.
- Със сигурност е.
- Танцува с принца.
- Лека нощ, Алена. Спи във кош, да сънуваш грош.
- Лека нощ, дядо.
Момиченцето отвори прозореца си и се вгледа в небето, тогава я чу. Музиката се лееше на треперливи вълни, в миг гръмнаха тръбите, известяващи идването на Принца. Блесна смеха на Принцесата и шумотевицата на гостите. Ала съвсем близичко, по-тихо от повей, някой шептеше. Две мънички звездни феи седяха на близкото борово клонче.
- Днес е средата на лятото. Летния Бал започна.
- Тази година е мой ред.- рече едната фея.
- Когато дойде мига. - рече другата фея.
- Когато дойде мига - повтори първата фея... - а ако не дойде, аз ще летя с Маковата девица и ще я отнеса към небето.
- Кой миг? - попита детето.
- Глупаче, мига на любовта разбира се. Маковите принцеси живеят само един ден и една нощ, точно в средата на лятото. Но щом изгрее Зорницата, с утрешния ден, душата им отлита към небето. Ние я носим нагоре, за да не е сама. Но, ако мига на Любовта заблести, заради Маковата девица, ще падне една звезда и принцесата ще свети в полето като мъничка, огнена светлинка, цяло лято, и ще танцува по жътва с песните на жътварите. Ще играе с натежалите треви и със своето Жълъдово Юначе и ще благослови зреещите плодове. А сега върви да спиш. Бала започна.

Чехия април 2011
На моята малка принцеса сред маковете.