автор: deida

Далечно смътно чувство
че искам да направя нещо
че трябва да направя нещо
че го изпускам го точно сега,
в момента докато го описвам -
бавно
и всеки следващ път
по слабо.
Убивано с хиляди оръжия,
лекувано с безброй лекарства,
потулено зад милион защити,
маскирано зад безчет идеи,
обезпечено с всички животи.
Изчезва
постепенно
сигурно
страшно.
Не виждаме много, от малкото видяно -
разбираме нищо.
Губим трептенето на частиците,
губим връзките между тях,
губим спомена,
смисъла.
И само понякога
И само по нещичко
се промъква през последния
нефилтриран проход.
Само едно
нелегално и нагло,
необяснимо и немислимо,
неидентифицирано желание.
За какво?
И чие?
Нанякъде, наникъде -
навсякъде мълчание.
Еволюция или деволюция
без значение
посоката
само движение,
докато има свидетели
oслепяващи.
Пълзене под слънцето -
лъчите проникват в очите,
попиват през порите.
Горещ и гъбест,
отровен мозък,
пихтия, медуза,
чужда, разплута,
разбъркана тъкан,
не служи за нищо (хубаво).
тяло без команден център -
автопилот в развален звездолет
побъркан компютър
данните или недостигат
или са вповече.
Разпада се
бързо
смъртоностно
необратимо.
Усмихването продължава
по правилника
да не се всява паника.
Само Слънцето пече и не спира
да пече
усилено
умишлено
убийствено.
Разумът катастрофира с 300 м/сек
домино владее душите.
Само светлината не си отива,
поникват нови огледала
скоро всичко ще е сляпо
За да не гледа
за да не трябва
да не понася
последиците от себе си.
И ако някой още
може да вижда
или мижа
или бърза
да свърши.
Край.