И пак е мрачно, пак. За сетен път.
Светът върви към собствения залез.
Какво ли значи малката ни смърт -
oгромната в гърдите лошо пари.
Не сме за тук и стискаме в юмрук
зърно от култивиранa човешка същност.
Сърцето-наковалня чака своя чук,
оповестяващ нещо по-могъщо.
От мен, от теб, от вътрешния свят
на нечия потребност да сме бели.
Тъй рядко ни се случва да ехтят
сърцата ни... А уж сме ги владели.