автор: Chocolate_Asterisk

Време, изгубено време в очакване
или греша ако не губиш понасяйки нечие чуждо оплакване
твое е то а от друг управлявано
ти чакаш на пейка с приятел и сам с чувство едно...
Изтощен осъзнаваш, че не си като другите
те мъртви души в живи тела, горките.

И сам с неколцина в годините си близки
си казвате: щастливи са невежите в страстите низки.
Тръгваш отново да срещнеш своята вечна луна
заблуда, измама е тя наранена,
откриваш дома и в него е тя и сънува
поглеждаш очите кафеви и всичката злъч секва, душата - ликува.

Желан си отиваш, да можеше да останеш
вървиш умислен, пъклена жега е в теб - не гаснеш
додето пламък отровен в тебе гори
от саждите мръсни сърцето ми черно стана дори.
Клаксон изписква, сигнал, вой на мъртви души
същите кухи черупки да ме прегазят опитват, но не, дим - огъня пуши.

Тъй блясва искрата гневна, наградата тяхна е среден пръст
отминавам нехайно, мъртвецът воден от страст низка - мъст
извиква си нещо, нечувам помията грозна, уви
и мойто спокойствие, цел, устрем, глупака уби.
Крача аз още в ноти унесен, напред и напред
а моето време се губи далече от нея, разочарование навред.