автор: ATOM

Оф. Тая пак се изръси.
Многоуважаемата сутрин.
Кой я е излъгал, че съм се наспал ве, гати!
Часовойникът значи, (да го засърби циферблата дано):
- Зън-зън вън-вън зън-зън.
Няма ли нещо ново да кажеш ве, Хъмфри?!
- Вън-вън зън-зън вън-вън.
Аве глей си работата!
- Дрън!
А, кеф ли ти е ся? Внимавай утре как ми говориш!
Дай да видим дали ще успея да си мобилизирам мускулатурата на непосилно тежките си клепачи, някъде по пътя за банята. Що пък да ги отварям, щом започвам вече да се досещам за разни нелицеприятни неща, като например, че по традиция ми предстои среща с огледалото.
Оооо, Оги, къв е тоя грозник там, дето и само през едно полуотворено око успява да ме изплаши? Ако ще ми отговаряш си подбери внимателно думите, щото нали знаеш колко съм кисел рано сутрин. Да му се не види... Има само едно нещо на света, което е по-досадно от наболата брада и то е бръсненето. Ти, Огьо, си голям тарикат – всички промени в изгледа ти се случват без усилия, или поне без твоите. Ще се бръсна обаче, щото нали ще ходя на психар. Чичката веднага ще си драсне в тефтерчето, че съм се разпуснал много и от там ще следват другите дълбокоакадемични изводи. Ааа, прав си, че не трябва да обръщам голямо внимание на такива неща, ама точно пък ти ли ще ми го кажеш – дето отразяваш всичко наоколо...
Ало, да? ... Здрасти... Не бе, отивам на психиатър, нали обещах на нашите... Защо искаш да се видим?! Нали знаеш какво става, като се видим... Разбира се, че така е друго. Просто сега говоря повече на телефона, а не толкова на теб. И с компа е същото. Много добре знаеш за какво става въпрос, ти си единствената, която донякъде ме разбира... И аз те обичам, но знаеш; съдържанията ни се променят в непосредствения контакт и тогава можем да се чувстваме само измамени... Да, да, знам. Знам и че ти е трудно, извини ме за тази моя нетолерантност, нооо... на този етап това е природно състояние и трябва да го приемеш. Хайде, трябва да затварям, ще ти пиша като се прибера.
- Добър ден!
Е, кимането от моя страна би трябвало да и стига. Ще си покажа личната карта.
- Ало?! Докторе, пациентът за девет е тук, да влиза ли? Докторе, докторе, чакайте, че ми прави знаци, май иска слушалката, нещо да ви каже...
- Ало?! Докторче, тъй като работата ти се основава на осъществяването на контакт, бих ти препоръчал преди да вляза да седнеш на дивана си, но с гръб към определеното за мен място, така, че да виждам само гърба на стола ти. Нали искаш да приказвам?! С облегалката ти бихме провели по-рационален диалог, както би следвало да се досещаш, с оглед на родителското презентиране.
Ха-ха. Как се дръпна тази асистентка, чак очилата и се стреснаха...
Ееее, какъв е този тъмния кабинет бе...
- Добро утро! – за радост това го каза фотьойла в средата на стаята.
- Ами, добро да е, ако иска. Няма да го насилваме сега.
- Харесай си място и седни. В началото, ако ти искаш нещо да споделиш... – се чу откъм двата бели косъма, стърчащи над облегалката на фотьойла.
- Ами да. Какъв е този кабинет?! По-потискащ не би могъл да се случи. Тъмно, гъсто и застинало е. И въпреки, че всяка една вещ в него допринася за това състояние, нямаш предмет наоколо, който да не охка от тежестта на тази атмосфера. Сигурен ли си, че нямаш нужда от психиатър?
- Никога в нищо не съм сигурен – двата косъма се надигнаха леко и се оказа, че са последните обитатели на отдавна изоставен остров, вероятно поразен от природно бедствие – а най-вече във възклицанията на неодушевените вещи.
- Естествено, „драги” – обръщение към креслото, разбира се, понеже толкова му отива, побира в себе си идеята за масивност, старост, пружини и скърцане; просто така си звучи – нали затова те информирам, понеже ми е ясна нарушената ти комуникация с нещата.
- Много добре знаеш, че ти си тук именно заради проблеми в общуването с хората – това пък кой от двата косъма го изтупурка – дай да се насочим натам.
- Проблеми ли? Що си мисля, че проблеми с общуването с хората би могъл да имаш ти, например. Аз определено нямам проблеми.
- Общуваш ли с хората?
- Как може да не общувам? Изсипани сме всичките в една голяма обща тенджера, която от време на време се пораздрусва, за да ни разбърка. Един връз друг сме и си къкрим на бавния огън Живот. И това ако не е общуване?! Допускам обаче, че ти имаш предвид някакви си вербални контакти и понеже съм достатъчно открит ще ти кажа... Дори съм учуден, на фона на човешката нетолерентност, че успявам да упражня непобиращите се в рамките им свои предпочитания... Но да, като цяло не контактувам пряко по този начин с хората.
- Ще си остана в рамките и ще резюмирам, че не общуваш с никого.
- Наистина са ти тесни рамките. Аз общувам с всичко около себе си, дори с въздуха. Един на друг се радваме, че осъществяваме толкова есенциален обмен.
- Какъв е проблема с хората тогава? – тоя взе да набира някакъв креслив ентусиазъм и да контрастира психически на фона на некресливото кресло, ама ще му отговоря, какво да го правя.
- Е, пак ли до проблеми опряхме... Виж сега, от една страна няма голяма разлика между хората и предметите. Ти каза, че вещите били неодушевени, неживи. Но какво е животът... Той представлява взаимовръзките между нещата и потенциалът, заложен в тях. Всеки предмет е жив, най малкото защото има форма. Формата е изява на неговото съдържание и самата му наличност няма от къде другаде да изникне, освен от живота. А както човешката психика възниква чрез обмена между конкретния си приносител и средата му, така и всеки предмет, който все пак се намира в определена среда от взаимоположения и т.н., има подобие на психика. И сега идва разликата. Хората, поради по-широките си възприемателни способности, би следвало да побират повече живот в себе си, просто заради по-големия акционен радиус. Обаче те самите възпрепятстват тази зависимост, тъй като всичко в тях е съпротива и борба, поради желанията им да се утвърждават. Всеки човек иска да бъде нещо, да постигне нещо, да използва другите за целите си, да осъществява с тях общуване в кавички, за постигане на своите лични намерения. Това е, което хората постоянно упражняват, а не успяват дори да го осъзнаят, като процес. Това е второто тяло, което те са си създали от субстанция, през която животът вече не може да проникне, тъй като той е най-естественият лек и мек флуид, който тече навсякъде, където му е освободено пространство. А пространството в хората, и то именно онова, вътрешното, което ти смяташ, че изучаваш, изследваш, и разбираш , е заето от куп други неща. А знаеш ли какво правят предметите?! Те просто приемат. Приемат всичко, и, естествено, живота. Ето, дори и тъмните си взаимовръзки в твоя кабинет приемат, само дето така и самите те потъмняват. А кой ги е изманипулирал така, тоя дето работата му е да манипулира. Браво ти, добре се справяш в общуването! Нещо друго?
- Хм... Млади господине, родителите ти не ми описаха добре ситуацията.
- Как да ти я о~пишат, като не им е в~писана в разбиранията и просто са я от ~писали от света си. Така се ражда възможността и да ти писнеш нещо в тефтерчето, за да си получиш хонорарчето.
- Добре де, заради това ли не желаеш да комуникираш с хората около теб?
- Донякъде. Просто са ми ясни хората. Разбира се, и предметите са ми ясни, но те искат да бъдат такива, те СА такива. А хората хем са ясни, хем опитват да са неясни и става ясно, че са неясни предимно за себе си. Тук стана ли ти ясно?
- А ти не се ли държиш като тях? Ето, че ги осъждаш и критикуваш също.
- Оп, чакай малко. По принцип си прав, има такива нотки в отношението ми. Но нещо което ти остава на заден план е, че тук не ти разказвам толкова отношение, което съм набирал в себе си, а по-скоро ти описвам един пейзаж, който много повече е просто констатиран.
- Това все пак се е появило по някое време. Едва ли си роден с тази нагласа. Тук пише, че си 87-набор, на 24 години си. От кога гледаш така на нещата?
- Имам някакви полуспомени от две-три-годишна възраст, когато на майка ми приятелките ме наобикаляха да ми правят муцуни, да ме щипят по бузите и да говорят странни неща с още по-странни интонации. Не помня ситуацията картинно, но помня емоционалната си оцветка, която бих могъл да опиша като озадачение. Тогава са ми липсвали понятия, нито съм можел да смесвам усещанията си в комплексни възприятия. Но това, което е останало у мен, беше свързано с учудването, защо тези хора се държат по неестествен начин. Е, сега вече не ме вълнува. То е тяхна си работа, но бих предпочел да нямам общо. Всички хора са лицемери и то далеч не е преднамерено, просто така функционират психиките. Всеки един обект в човешкото полезрение е своеобразна провокация за субекта, който подхожда към всяко едно отделно направление по строго определен начин, обусловен от конкретното му отношение. Това е естествената изява на човешката психика, но това е и заложеното и натурално лицемерие, което най-често бива подсилено и от други вътрешномозъчни факторчета.
- Като цяло е така, но психологията учи, че...
- Доко! Съжалявам, че те прекъсвам... Като малък ми беше интересна психологията и съм чел това-онова. Обаче именно разбрах, че изучаването на схеми, чертани от някакви си академични умове, само може да те отдалечи от самото познаване на съответната материя. За да познаваш нещата трябва да ги виждаш. А какво можеш да виждаш, ако си втренчен в учебниците и тетрадките... Е, по-големият проблем е със себевтренчването, ама...
- А, да. Я, кажи, щом отношението ти към хората е подобно, как гледаш на себе си?
- Ей, добре, че съм аз да ти припомня план-програмата за настоящия сеанс. Обаче, виж, часа изтече. За толкова са ти платили нашите и ти трябва вече да излезеш с предписание, та евентуално да се знае посоката на следващите, вече терапевтични, срещи. Може би се досещаш, че няма да дойда повече.
- Да, да. Всъщност май нямаш нужда от това, ама идея си нямам от какво имаш.
- Ееее, браво бе, човече! Щом стигнахме до състоянието на нямане на идея, има шанс да ти се влее нещо от живота. Ето, видя ли, имало полза от сеанса. Ай, чао!
Оф, направо ми се схвана вътреглавието в тоя кабинет.
Ех, колко хубаво, въздух и светлина. А аз съм тръгнал да плямпам за живота...
Хоум, суийт хоум. Едно млекце ще пийна първо, с мед. И после, има да превеждам, братче. Но скоро ще си видя заработката и както си обещах – онзи, новият фотоапарат с трите обектива, е мой. Да включа Компира...
Тъй, докъде бях стигнал... Монка, нещо много ми светиш днес, ще ти намаля малко светлината и контраста, че май клепачите ми треперят напоследък. Много си ми полезен, ама и малко вреден. И все пак, без монитор, за къде сме...
Ми, Моньо, за днес май „цвърцихме” бе. Не ме гледай така многозначително, знам, че всички цял ден се чудите какво е станало при психото, ама най-добре от всички разбирате, че то няма какво да стане. Никаква причина нямате да се притеснявате, нямам намерение да се променям. А иначе, не знам дали е за радост или жалост, но отдавна вече се отказах да променям света.... Аааа, не. Не е пораженчество. Знаеш, пък и нали от вас го научих, че изявената реалност е просто отражение на актуалните условия, които са и най-повърхностното ниво на формиращите се потенциали. Демек – външния вид на нещата си е отражение на природата им, а всяка промяна може да протече само отвън навътре. Та опитаме ли ние да прокараме импулс, той ще е външен. Можем само да бъдем проводници за импулса на самата необходимост от промяна... Как ще съм сам бе, нали сме заедно всички – признали своята неживост и така отворили се за живот... Е, не, едва ли съм единствения такъв човек. И други сигурно има и ако му дойде времето, ще се усетим. Така или иначе, единствената истинска връзка е самият живот...
Освен това пропускаш нещо много важно. Всеки е герой в частната си история и всички заедно – в една по-обща и мащабна. Никой обаче никога не знае какво му замисля разказвачът. А, както би трябвало да забелязваш, тази, моята история тук, я разказвам аз. Не се ли усети?! Споко бе! На предна линия си. И като цяло ще си ни е "но проблемо". Даже може и на човеците малко да им отпусна края.
Хайде, Монка, лека нощ!
Че тоя цъкльо утре пак ще се паникьоса и ще трябва да го дрънна.
Оооо, Хъмфри, знаеш ли, че имаш тик?!
- Так – потвърди часовойникът, почесвайки се по циферблата.