автор: tzvetcomarinov

Това, че нямаше да го чуе, въобще не подведе капитан Миладинов за неговото случване. Преслава Кортенска едвам дочака да изгуби неговия гръб и сграбчи мобилния.
- Къде си?
- Там - беше отговорът.
И двамата знаеха къде се намира "Там" за да правят излишни уточнения. Отсреща нещо се колебаеха, защото последва мълчание, което на съдийката се видя цяла вечност.
- Тук съм и ще те чакам.
Кортенска познаваше пътя и стаите на вилата още като дванадесетокласничка. Не бе най-силната ученичка в класа, но не попадаше и сред ония, дето се притесняваха около завършването. Високата цена на фигурата си знаеше, но за абитуриентската вечер не стигаше, трябваше подходящ тоалет и аксесоари към него. Онова, което щеше да получи от семейния бюджет за празника беше за олимпийския принцип - участие с другите. Обстоятелство, което никак не се вписваше в амбицията й за първа крачка в живота.
Колкото по-намаляваха седмиците до абитуриентския бал, толкова нарастваше объркаността в нейната глава. Чувстваше се несправедливо пренебрегната от живота. Дразнеше я всичкото онова дето предлагаше майка й да купят. Сънят бягаше нощем от очите като тогава, когато се раздели с първото момче. В междучасията наравно с трудностите около матурата, другите споделяха живо какво вече са набавили или ушили за дългоочакваната вечер, а тя рядко взимаше участие в приказките. Защото се чувстваше като облечена в мръсни дрехи сред чистите на своите връстнички. Всичко продължи така, докато не се намеси Силвия. Нямаше представа защо, но смотанячката на класа и се виждаше интересна, причината тя да споделя с нея разни лични проблеми. Подхвърли, че има братовчед дето може да помогне. Ще даде парите и няма да е толкова разбързан с връщането им. Трябва само да се видят с него и тя да помисли колко ще поиска.
Порастнала беше вече достатъчно за да не вярва в приказките за добрия принц, но вярваше че ще успее да върне заема когато завърши и се хване на работа. Близкият роднина ги чакаше с хубава кола, размени със Силвия по едно "Здрасти" и те двете се настаниха с удоволствие на задната седалка. Вместо веднага да подхванат разговор за сумата или отидат в някое от близките заведения, лъскавото возило хукна извън града. Срещу нейният леко изненадан поглед, Силвия намигна съзаклятнически. "Ти мисли колко ще поискаш", а "братовчедът" след онова "Здрасти" млъкна и така заби очи в предното стъкло, сякаш виждаше пътя за пръв път.
Асфалтът и тогава беше същия. Когато стигнаха до вилата имаше нещо от приказките поне в началото. Маса отрупана с мезета и маркови напитки за наименованията на които тя не се досещаше. От безсмисленото бръщолевене между изпитите чашки и глезенето с подаване резенчетата към устата й, не стана ясно кой е братовчеда. Дали стопанинът на вилата не е бащата на тайнствения близък и бе вече безразлично, идваше за пари. И принцът не избираше принцеса. Стана и чоглаво само когато рече "Събличай се", затова тя вложи повече ярост когато се любиха. Изглежда това му хареса, защото от тогава все даваше парите без да отваря дума за връщане.
Преслава Кортенска се чувстваше в началото съвсем като метреса, но посвикна защото имаше другото. Пари, следване, работата в съда и перспективите. Е, вярно, напоследък спалнята във вилата по-рядко виждаше телата им, но съдийката не страдаше чак толкова от това. Деловите разговори им стигаха, а жената в нея нямаше чак толкова скоро да забрави онова отвратително - "Съблечи се". ТОЙ със сигурност не го помнеше. Планира за тая вечер да събере няколко от момчетата. Работите на юг се позакучиха. На два - три пъти напоследък нахлуваше полиция и залавяше момичетата в хотелите. Само с пропуски на администраторите или промъкнали се под чуждо име в стаите, обясненията нямаше да издържат още дълго време. Клиентите като нищо ще се пренасочат, а с тях ще отидат и парите.
Кучката дето му се обади преди малко, сигурно и тя ще иска мангизи. Сякаш малко пропиля по нея, докато я има такава каквато иска. Фаровете, които присветваха нервно долу, трябва да са от нейните. Карала е като луда до тук, защото хич не и пукаше от полицията на пътя. Да можеше и той да не се притеснява от тях, когато спираха пред неговите заведения.
Долу вървяха леко забавено, вероятно съдията Кортенска очакваше ТОЙ да слезе и я посрещне на входа. Нямаше как да стане нейната, има своите принципи и тях спазваше. Женско, което е зяпал между чатала, не трябва да забравя факта. Ето, че това помни, токчетата му затракаха по стълбището с уважение.
- Какво става, маце? Какво има?
Изражението й беше по-различно от всеки друг път, струеше от нервност, че ще има нещо сериозно за казване. Затова не извика никой от гардовете, а сам дотика количката с напитки преди да седне до нея. Сипа в чашите и не скри учудването си. Преслава без да изчака примамливия звук от кристала, почти ливна течността в гърлото си.
- И какво искаше? - попита ТОЙ едва ли не формално, защото мислеше че съдийката нещо прегрява.
Разказа му, но пропусна онова за дворното място и следването. Наля си отново чашата уиски сама и побърза да я преполови. Забеляза и неодобрителния му поглед, но изрази своето мнение по въпроса на ум. "Я върви на майната си. В шишето има още". Друго притесняваше собственикът на вилата.
- Той е луд. Как си позволява да се меси в работата на съда. Максимална присъда щял да иска, да не е близък на рускините?
- Не знам какъв е, но за всеки случай, никак не ми приличаше на луд. - уточни съдийката Кортенска.
Много искаше да му припомни тенекията с номера на колата, но в последни миг се отказа. Досети се за още една, която дрънчеше подире й. Завладяна от глупаво самочувствие, пропусна да научи името му, дори да се окажеше фалшиво като софийския номер. Гадост от която горчеше нетърпимо в гърлото й, а онова от чашата глуповато се силеше да я почисти. Отлежалият шотландец от шишето наистина отправи заявка, че иска да участва наравно в разговора тая вечер.
- Хей, ти да не му обеща? - попита с непристорена тревога ТОЙ. - Знаеш, че се разбрахме за условната присъда. Ще оттегля момчето за известно време, ако трябва да копае в зеленчуковата градина на баща ми, но му гарантирах. Представяш ли си какво ще стане, ако сега му лепнеш максималната.
- Представям си - повтори като някое далечно ехо съдийката, а растоянието не успя да прикрие нейния преплетен език.
Замислен върху собствените проблеми, ТОЙ бе пропуснал момента кога си е сипвала новата порция уиски. Изпила я и вече връщаше обратно на масата полупразната чаша. Това оставаше сега, да катастрофира някъде по пътя от вилата до града и лиши от участие в делото. Потръпна от подобен ход на нещата.
- Трябва ни условна присъда. Чу ли?
- Чух. - повтори отнесено Преслава Кортенска.
Увери го, но ТОЙ почувства като точно обратното казано. И взе решението, през тая вечер тя ще остане тук. Да се поуспокои, преди да е направила някоя щуротия. ТОЙ също имаше потребност да изпусне парата. Изпита силна нужда от нейните нокти върху своя гръб, да почувства истинска болка от зъбите й.
Спалнята отдавна не беше приемала телата им заедно, а остана скучно - безчувствена към всякакви напъни за страст и емоции. Пияният мозък на Преслава не свързваше нищо в здраво, свястно и цялостно. Късаше всичко, разпиляваше го неясно по чия воля на всички посоки. Единствено женското й чувство сякаш остана неподвластно на алкохола. ТОЙ лежеше до нея, подпрял се на единия лакът и гледаше разголената й гръд. Преди се нахвърляше с ръце там. Сграбчваше с пръсти като ноктите на граблива птица нейните заоблености сякаш е плячката с която ще засити глада си. Дали беше съвсем заспала или в просъница, но съвсем ясно чу - "Максималният срок..."

Цветко Маринов