автор: galiakara

Из цикъла "Житейски истории"

...Минаха месеци, докато отново я чуя. Опитвах се да й се обадя. Телефонът не отговаряше.
Докато най-сетне тя ми звънна.
- Къде изчезна, бе момиче?! Добре ли си? Хайде да се видим. Сто пъти съм ти звънила. Номера ли си смени?- затрупах я с въпроси.
- Успокой се! Добре съм. Много добре. В момента съм в София. След час те чакам на нашето място!
Нямах търпение да я видя, да чуя как се е справила с онази история, която не излизаше от главата ми. Отидох по-рано, поръчах си кафе и зачаках. Тя не закъсня. Видях я още от вратата. Много се беше променила. Стъпваше уверено. Беше сменила прическата си и цвета на косата си. Изглеждаше много свежа и различна. От сърце й се зарадвах.
- Хайде бе, Петенце! Умрях от любопитство! - пошегувах се аз. Виждам големи промени! Браво! Радвам се! Направо си неузнаваема! Тук има някаква голяма тайна... Разказвай!
- Позна! Първо да ти кажа, че вече не живея в София. Преди 2 месеца се преместихме със Страхил в Северна България, в неговата бащина къща...
- Кой Страхил? Онзи, въпросният ли?
- Да! Точно той!
- Какво стана? Нищичко не знам от тогава, когато се видяхме за последно.
- Извинявай, миличка! Бях толкова извън себе си, че нямах желание да общувам с никого. Трябваше да взема съдбовно решение и го направих. Поисках развод. Моят бивш отначало не повярва, реагира, но бях твърда и не му позволих даже сцени да ми прави. Смених бравата на вратата и го изхвърлих от къщи. Страхил пък изгони жена си. Тя отиде до тяхните си, на село и повече не я видях. Аз взех решение да продам апартамента и да купя две гарсониери за децата, но в друг район. Така пътищата ни се разминаха. Няколко месеца след това взех развод. Откъде е научил той, не знам, но ми се обади. Поиска да се срещнем. И стана нещо, което и аз никога не съм очаквала. Каза ми, че се пенсионира и си отива на село. Предложи ми заедно да заминем. Бях толкова изненадана, че не можах дума да обеля. Той ми хвана ръката и ми обясни, че винаги ме е харесвал като жена, като характер, но е нямал право да ме пожелае...`Сега, когато и двамата сме свободни, ако искаш, можем да започнем отначало. Помисли си. Има време.`Така стана...Напуснах работа от тук, но веднага ме назначиха в детската градина на село. Вече два месеца сме заедно. Освежихме старата къща, накупихме си всичко, каквото ни трябваше. Гледаме кокошки, прасенце, две козички. Дните ни минават много бързо и приятно. След толкова години семеен живот с бившия,след всичко, което се случи, още не мога да повярвам, че отново съм щастлива...
- Чудесно! Радвам се за теб, Петенце! Заслужаваш го! А децата ви? Как реагираха децата?- попитах аз.
- Положително. Слава на Бога, разбраха ни. Консерватизмът е чужд за младите. Те са и с по-широк поглед. Други са сега времената, мила, други...
- Браво! И се оженихте или живеете на семейни начала?
- Точно затова сме тук и точно затова ти се обадих. Искам ти да ни станеш свидетел.
- Чакай де, та аз дори не познавам Страхил.
- Какво от това? Познаваш мен. Не ти ли стига? - и тя звучно се разсмя.
- Страхил ще покани един свой стар приятел. И той е от много години е вдовец...като теб, самотник... Па не се знае... Нали казва народът ни: `Неведоми са пътищата божи...`Може и вие да се харесате... Ето- на нас искаха да ни`извадят очите, па ни изписаха веждите`... Хайде, готви се! В събота подписваме! Да си сложиш онази, вишневата рокля. Пазиш ли я? С нея си като зрял плод! Помниш ли как се заглеждаха по теб мъжете тогава? - смееше се тя.
Искрено се радвах, че отново виждам онази Петя, с която се запознах преди години на Павел баня...Права беше - никога не знаеш каква изненада ти подготвя утрешния ден... Може би тъкмо в това се крие най-голямото тайнство на живота...